Още миналата година, след като ходих до Кюрдистан с мотора през Каменния път, бях решил да мина и през поредния път на смъртта - Bayburt of Yolu (D915). Бях планувал да купя някакъв едноцилиндров лек мотор за около 3000 лв, да го постегна, да направя преминаването и след това да го продам. Тъй като обаче през последните години започнах да карам много колело и да тичам и се чувствах в много добра форма, реших да пробвам нещо различно и доста по-изгодно и лесно за организиране. Защо да не го мина с велосипед, доста хора са го правили. Активизирах се и започнах да карам доста повече от преди. Записах се в поредица от състезания тип крос-кънтри, планинско колоездене. Отделно с приятели карахме доста по планините и си подобрих значително уменията и формата. Направих си няколко трака в района около Узунгьол. Бях гледал снимки и силно се впечатлих от това място, исках да се разходя максимално из планините му. Според траковете имаше доста резки и стръмни изкачвания, те са ми специалитет. 😉 Обичам да катеря баири - освен натоварването, което изпитваш, си възнаграден от невероятни гледки. Винаги се подготвям добре преди всяко начинание, за да може да протече максимално гладко и леко. Бях решил отново приключенската да направя и това пътуване, но този път без никакви къмпинги, за хотели и дума да не става🙂 Колата ми е достатъчно обемна и лесно може да се преработи на кемпър. На едно от XC състезанията "Спици и бодли" край Казанлък реших да направя тест, демонтирах изцяло задната седалка и така лесно можех да закрепя колелото право вътре и да си поставя надуваемия дюшек до него, като спя комфортно. При демонтирана задна седалка си лягаш спокойно, без да ти опират краката никъде.
Тестът мина успешно, както и самото състезание и реших, че това ми е схемата и за Турция. С изхранването няма проблеми, никаква храна нямаше да си нося предварително. Турция предлага уникално вкусна кухня, а е и евтино. Остана въпросът с къпането. Обмислях различни варианти, като например да направя някаква стойка и да закачвам за нея подвижен соларен душ. В крайна сметка се оказа, че няма как удобно да направя такава стойка или по-скоро ме домързя и реших, че ще импровизирам с окачването на душа някак си. Купих един 10 л. соларен душ от Декатлон, който се навива на руло и не заема почти никакво място. Взех две празни туби от по 11 л от минерална вода, които щяха да са ми запас и да се возят постоянно с мен. Вече понатрупал опит от колоезденето с подобаващо натоварване, бях наясно и как да се държа в кондиция по време на изкачванията. В шишето на колелото от 750 мл разтварям 3 бр. Хидратин-алфа, които ме държат бодър и не позволяват на тялото да се дехидратира. Продават се срещу стотинки в аптеката и се дават на деца след повръщане. 🙂 Купих от Кауфланд порядъчно количество протеинови барчета от тяхната марка на цена между 39 и 69 ст. - дават криле, когато го закъсаш, изпробвано. 🙂 Шишето с хидратина обаче не е достатъчно: тъй като се бях запътил към неизвестно за мен място, трябваше да намеря начин да си осигуря автономия с водата. За целта купих една раничка (кемъл бег) от Декатлон, събира 2 л вода и си пийваш с маркуч, докато караш. В нея бях решил да държа чиста вода и да редувам хидратин и чиста вода. В раничката имаше място и за барчетата, ключове и документи и някои други дреболии. Като цяло трябваше да съм максимално лек, тъй като имах да изкачвам по над 10 км с 15 % и повече наклон и то неведнъж и дваж. Тествах раничката с един приятел, като направих от Люлин една обиколка на Витоша по маршрута на състезанието Витоша 100 (общо се вързаха 118 км) и хидратина + водата бяха ОК. Не обичам да нося раница на гърба си, но не винаги е възможно без такава. На състезанията има подкрепителни пунктове и може да се мине без раница, но тук бях сам и разчитах само на себе си, няма помощен екип. Купих две резервни гуми, една си носех в колелото, а другата стоеше в колата - не се знае кога може да ми потрябва, а да тръгна да търся там, беше почти като игла в купа сено, особено за 29 инчови гуми като моите. Колата беше в отлично състояние и добре подготвена за път. Взех някой и друг инструмент, за да съм подготвен, ако счупя нещо по колелото. Външните гуми на колелото ми бяха със защита против пукане и не съм пукал никъде предните вече няколко хиляди километра. Взех си малък калник за предната гума, помага и не е обемен. Не позволява да хвърчи кал и камъни към лицето и да завихря вода около гумата. Пътуването щеше да е в рамките на една седмица с двата уикенда, повече нямаше как да си позволя. Бях си набелязал маршрут, по който да мина и да разгледам доста неща, които не бях виждал при предните ми ходения в Турция. Самобръсначка не си бях взел, както обикновено: на приключение като на приключение (и със съответния външен вид). 🙂 Бях групирал дрехите в торбички за по-лесно разпределение в колата. Предната седалка щеше да е заета през повечето време с багаж, който да ми е под ръка. В отделението за краката пред предната пътническа седалка освен големите бутилки с вода бях сложил и допълнителен акумулатор от кола, който да ми осигурява автономно захранване за всичката техника, за да не закачам акумулатора на колата. По този начин си осигурявах спокойствие, че когато и да спра, после ще запали. За всеки случай си носех и външна батерия за телефона, която щеше да е с мен винаги, когато се понасям из турските планини. Освен двете аптечки, които винаги си нося в колата, бях взел и обичайната торба с лекарства от първа необходимост, която разнасям всеки път на такива пътешествия. Този път бях активирал на телефона тарифа, която ми даваше по 500 МБ в Турция на ден и неограничени разговори за целия период на пребиваването ми там. Вече бях натрупал опит и знаех какви са необходимите документи за магистрали, кога откъде трябва да премина, за да няма драми. Дните бяха между празниците им и не се очакваше да засека трафик по границата. Планувах старта за петък, 13 юли, на рождения ден на брат ми. Бях натоварил предварително всичко в колата и смятах да тръгна след края на работния ден. Дойде и уречената дата, успях да изляза малко по-рано от работа и поех директно по автомагистрала "Тракия" в посока Капитан Андреево. Започвам с километраж 58205 км.
Някъде около Пазарджик трафикът по магистралата спря рязко. Верижна катастрофа, GPS-ът показваше още 68 км до разклона, който ме отделя от бургаската магистрала и 1 115 км до първата ми цел Амасия, нищо работа. 🙂 Загубих 2 ч. в това задръстване и малко ме хвана яд.
Беше валяло силно малко преди това и типично по български, никой не внимава. Резултатът бе налице.
Измъкнах се от това, но слънцето вече беше към своя залез. Спрях за пиш пауза малко преди да стигна границата.
Ех, красиви слънчогледи
Ниският курс на лирата правеше дизела по-евтин, отколкото е в България, та нямах нужда да зареждам преди границата. На самата граница нямаше опашка.
Бързо минах нашата и се насочих към турската.
Опитът ми показва, че ако си с мотор, не минаваш рентген, но ако си с кола - минаваш. Зачудих се дали няма да мина между капките и да ме пуснат. Митничарят погледна в багажника, после вътре цъкна на таблета нещо и ми махна с ръка. Питам накъде, той показа да си ходя. Казах си: „Брей, късметлия съм, размина ми се рентгенът“. Наредих се на изхода, където е последната проверка. Реших, че след като съм минавал веднъж с тази кола, няма да я гледат пак. Да, ама не. Застанах пред бариерата и онзи нещо почна да ръкомаха вътре... Излезе от гишето и почна да маха на другите коли от опашката да дават назад. После ми вика: „Рентген“, пфууу, гадост. Не знам как си бях въобразил, че ще ми се размине изобщо. На турското КПП беше пълно с комари, ама на рояци и по много - как работят тези хора, не ми е ясно. Един пикап постоянно обикаляше и пускаше пушек, който да ги гони. Беше задушно и си отворих прозорците, съответно цялата кола се напълни с комари. Преди мен имаше друга българска кола, която минаваше на рентгена. Бях наясно точно какво ме чака, тъй като вече го бяхме играли с Боби и братовчедка ми през 2017, когато ходихме до Кападокия. Дойде и моят ред, всичко навън от колата на една пейка, отново извадих късмет, че не валеше дъжд. Започнах да изнасям торбичка по торбичка. Носех и палатка за зор заман, спален чувал, дюшек, помпа… всичко навън. Когато го струпах на камара, чак и аз се отчаях с колко много багаж съм тръгнал. 🙂 Успях да ги убедя да не вадя колелото поне, че точно го бях закрепил добре. Вкарах колата на рентгена, не откриха нищо, разбира се и я върнах обратно при багажа. Аха да почна да товаря обратно и няколко млади митничари, както си приказваха, казаха: „Стоп“, сложиха едни ръкавици за еднократна употреба и почнаха да ми ровят из торбичките. Викам си, тези сега ли се сетиха, досега спаха и изведнъж се сетиха да ровят. Освен дрехи, друго не откриха и ми казаха да си товаря обратно. За около 1:15 ч. минах двете граници заедно с рентгена, което не е чак толкова зле. Целта ми беше да премина през Истанбул през нощта, тъй като денем трафикът е много сериозен и щях да загубя доста време. Тези 2 ч. с катастрофата на нашата магистрала ми объркаха малко плановете, но някъде около 0:15 ч. бях вече при МОЛ-Истанбул. Въпреки късния час трафикът около МОЛ-а беше доста сериозен, но се движеше със скорост между 80 - 120 км/ч, което ме устройваше. Оттам нататък се движех предимно със 120 км/ч и бързо-бързо достигнах моста „Фатих Султан Мехмет“ .
Отново светеше много красиво, бързо се измъкнах от Истанбул. Очите ми се затваряха вече, та трябваше да си намеря къде да спра и да преспя. В същото време исках и да навъртя повечко километри, за да мога на следващия ден да имам време за разглеждане. Спрях за малко на една бензиностанция, за да си внеса пари в стикера за магистралите и междувременно си надух дюшека и си подготвих спалния чувал, след което продължих. Бях някъде 150 - 200 км след Истанбул и минаваше 2 часа. Крайно време беше вече, по-добре да съм бодър на следващия ден. Отбих при едно заведение, където нямаше бензиностанция и се мушнах зад него. Реших, че там ще е по-тъмно и по-безшумно, тъй като заведението беше между мен и магистралата. Имаше и други гастарбайтери, които спяха там по четирима в кола, отворили прозорците и краката им стърчаха през тях, налягали един върху друг по седалките, ориенталска работа. 🙂 Паркирах се малко встрани от тях. Преди да легна, изкарах статива за една нощна снимка, бях над един прекрасен залив.
Лека нощ и до утре!!!