Ден 8, Амасра 21.07.2018 г

Събудих се по някое време. Дори и с тъмни стъкла, напече ли слънцето, става страшно. Целият бях плувнал в пот, в контраст с планината, където допреди няколко дена мръзнех. Хвърлих си късите гащи и тениската и закрачих към центъра да търся закуска. Градчето все още се разбуждаше, но кафенетата бяха пълни. Видях на едно място, че предлагат пиде, това беше като за мен. Нямаше други в заведението и момчето ме обслужи бързо. Разбира се, имаше и чайче.

Върнах се пак на голямото пристанище, на което бях паркирал. Бях решил, че трябва да се изкъпя по познатата схема. Междувременно видях, че е пристигнал голям круизер.

Събрах си в едно пликче сапуна и шампоана, нахлузих банския и се запътих към близкия плаж. Беше си перфектно, спокойна и супер топла вода, бая време се киснах. Изкъпах се пак и се чувствах отлично

Не гледайте така странно, аз съм, 8-ми ден не съм се бръснал. 🙂 Колкото и да не ми се тръгваше от плажа, трябваше да поема, за да стигна навреме в Истанбул, където ме чакаше да му ида на гости Стойчо, един от създателите на най-големия български сайт за пътеписи - patepis.com. Трябваше да се приведа и в нормален външен вид, а не на смърдящ колоездач пътешественик, но след банята си миришех на ново. Имах около 460 км до там. Попътно от плажа към колата си взех сладолед на етажи, от техния тип дъвка

Не след дълго излязох на магистралата, включих автопилота на 120 км/ч и си се возих към Истанбул. Спрях за малко на друго крайпътно заведение да почина и да изям един сладолед. Магистралата не беше много натоварена и се виждаха шантави гледки като тази

Тъкмо наближавах Гебзе и реших, че се движа по график, когато трафикът спря, явно катастрофа. Беше валяло преди това, което си е предпоставка за такива събития. Написах на Стойчо, че ще се забавя. Кретахме едва-едва, наслаждавах се на гледката към залива на Мраморно море

Не висях много, бързо се отпуши. Верижна катастрофа, няколко коли се бяха сблъскали, като един автобус беше събрал едната отзад, нямаше жертви за щастие. Подкарах отново с прилична скорост. Бях се насочил отново към средния мост над Босфора. Трафикът започна да се сгъстява, но се движехме добре. Спрях на една бензиностанция, за да заредя за последно в Турция. Точно реших, че ще стигна навреме при Стойчо и ще имаме повече време, за да се наприказваме, но наближавайки истанбулския МОЛ, нещата рязко загрубяха. Трафикът в 5-те ленти спря напълно. Някъде около час почти не мърдах в най-лявата лента, колите се отклоняваха за МОЛ-а вдясно и си мислех, че лявата лента ще се движи малко по-бързо, но се оказа, че не е така. След този час реших, че е време за груба игра по турски, ако искам изобщо да стигна до Стойчо. Намуших се внимателно от най-лявата лента в най-дясната и започнах да се ръгам през кръстовищата, това бе единственият начин да се движа напред. Изминах 3 км за около 2 часа… В България нямаме задръствания, това там е ежедневно. Квартирата на Стойчо се намираше в квартал след МОЛ-а на Истанбул, което затрудняваше достъпа откъм града, но щеше да ме улесни на следващия ден, когато щях да тръгна за България. Отбивката за блока му не беше точно отбелязана на картата, но предварително бях проучил внимателно къде трябва да се мушна. Леко е като отбивка в нищото по един черен път. Стойчо беше в затворен комплекс с високи дувари и бариера с охрана на входа. Самите блокове са на по 14 етажа, а в комплекса има и басейн. Паркирах отстрани и звъннах да слезе и да ме пуснат през бариерата. Не се бяхме виждали повече от половин година и такава среща на чужда територия е много интересна. Вкарахме колата, поне е на безопасно място и колелото го оставих вътре за през нощта. Де и нашите люлински ЕПК-ата да бяха в такива затворени комплекси с басейн, ама не би. Стойчо беше на 11 етаж, асансьорите са модерни, бързи и безшумни. В коридора имаше схема на разпределението на апартаментите.

Леле, майко, по 12 на етаж, на това казвам ЕПК-а. Постоянно растящият мегаполис има нужда от нови и нови жилищни площи и хич не си играят. На гости на Стойчо беше и дъщеря му Гери. На следващия ден щях да я транспортирам към София, това беше добре, защото след 8 дни сам щях да имам с кого да си говоря по пътя. Тъкмо бях започнал да изкуквам и да си говоря сам в колата, докато взимах големите разстояния. 🙂 Всяка вечер се чувахме по телефона с Боби, но живата връзка на български език е съвсем различно нещо. Квартирката беше малка, една стая и едно помещение като мини хол с кухненски бокс. Гери беше окупирала стаята, ние със Стойчо щяхме да спим в хола: той на дивана, а аз си носех надуваемия дюшек от колата. За вечеря решихме да излезем някъде и да почерпя. Междувременно трябваше да минем до някой магазин, за да напазарувам локуми и пишмание. Аз бях къпан, но с тази физиономия не знам дали в първия момент не уплаших Гери, която е на 16 г. Идва някакъв талибан на гости на баща й. 🙂 Спретнахме се набързо и се запътихме към близкия МОЛ, в който имаше магазини за сладки неща и заведение, което страшно много приличаше на нашето Хепи. Кога пак ще ида на турско Хепи, ако не сега. Поръчахме хапване, порцийките бяха много добри, разбира се, и цената беше като в Хепи, не като в крайпътните провинциални заведения.

Вкусно, много вкусно, даже на Стойчо му сервираха и бира на публично място. След вечерята се разходихме из МОЛ-а, за да вземем няколко торби сладки работи за София. Този сезон в Истанбул е леко кошмарен, страшно влажно и горещо е, потиш се като в сауна, докато си стоиш на едно място. В апартамента беше мор и се налагаше да отваряме и входната врата към коридора, за да става течение. По едно време, както си стояхме на гости, нахълта едно куче на комшиите. Много весело и игриво. 🙂 Попътно на прибиране взехме и диня, много ми се хапваше. Резнахме я и в хладилника малко да се охлади. Със Стойчо си говорихме, че арабите са голям проблем през последните години в Турция, много ги има и населват всички райони. Поприказвахме си добре и стана време за лягане.

Към Ден 9