След вчерашното свръхнатоварване реших да не си навивам часовник, но пък легнах рано предната вечер и се събудих към 8 ч. Чувствах се много добре и имах доста енергия и сили. Минах да си измия очите и зъбите през чешмичката и паркирах колата на същото място, където я бях оставил и предния ден. Прахоляк беше, но пък супер удобно. Преоблякох се отново като за планинско колоездене, заредих кемъл бега и шишето с хидратин и се отправих към главната улица, за да търся нещо за хапване. Видях една баба да прави гьозлеме и веднага се позиционирах там. Направи ми два броя със сиренце и чай.
Май хапнах малко повече, отколкото трябваше, но пък е много вкусно и неустоимо. Днешният маршрут беше нещо като възстановителен (Recovery) след вчерашния до езеро Балък гьол.
Рикавъри, рикавъри, колко да е рикавъри с 1 600 м положителна денивелация.🙂 Тръгнах по пътя покрай реката
Кратерното езеро натам
Пътят в по-голямата си част е павиран и нагоре хич не е приятно, та гледах да карам отстрани по банкета, където е равен пясък
Реката е много яка
Елхичка върху скалата
Мини водопад
Нанагорнище, но не много стръмно
Край пътя мярнах едно кафене и реших да се отбия. Масичките бяха ниски и разположени върху черги покрай брега на реката. За столове служеха възглавнички, поставени на земята между камъните. Страхотно!!!
Взех си чайче, разбира се
Не се застоях дълго, тъй като мускулите изстиваха. Оттук нататък пътят стана временно бетонен, както и значително по-стръмен.
В едно село гледам един баир от бетон, ама изглежда почти отвесен и има табели за улица, даже и пътни знаци. Тръгнах по него и въртях точно първите 2 м - не знам защо си мислех, че ще се изкача по него. Тръгнах да бутам, голяма драма: изкачвах се на пръсти, толкова беше стръмно. Самият баир беше не повече от 50 м, но ми се видя брутално изкачването, някак си рязко набрах височина.
Свърши бетонния път и започна стръмно изкачване по черен път. Водопадче по пътя
Гъмжеше от коли и бусове с туристи, които вдигаха прахоляк, пък аз кретах бавно нагоре
На отсрещния стръмен хълм в далечината се чуваше как пее ходждата. Отново се почувствах като в онези екшън филми, в които действието се развива в държави от Близкия Изток. Бях си в приключение и това ме кефеше много. Запътил се бях някъде там, към хълмовете в далечината
Отново се виждаше сняг
Идвах някъде там, отдолу в дъното
Стръмно и прашно
Бях вече на над 2 300 м височина и се наслаждавах на красивите зелени хълмове
Още няколко напъна и достигнах целта - Балък гьол или Рибното езеро. Кратерно езеро, едно от няколкото в района. На самия път бе пълно със сергии, отрупани с какво ли не. Шмугнах се между две от тях и хванах кратка, но камениста пътека към брега на езерото, което не се виждаше от пътя. Карах, докъдето можах, след което започнах да бутам. Срещу мен се задаваше един дебел турчин с хубава туркиня до него. Той беше извадил голям фотоапарат и ме снимаше как тикам колелото нагоре по камъните. Спря и ме поздрави; каза, че са ме подминали с колата нагоре на няколко пъти и беше възхитен докъде съм се изкачил с колелото. Обичайния разпит откъде съм и накъде съм, пък за мен обичайните отговори. 🙂 След като се наприказвахме, се озовах на брега
Имаше редица забавления като водни колела и тролей, опънат точно над самото езеро
Седнах за малко да отдъхна и да хапна едно барче, наоколо беше като на пикник
Пикник на 2 600 м надморска височина. 🙂
Днес беше последният ден и след това "рикавъри" трябваше да отпрашвам нанякъде и да си търся къде да спя. Бях изминал някъде 22-23 км от Узунгьол и смятах, че бързо ще се спусна обратно. Надигнах се и започнах спускането. Вървеше гладко и бързо, застигах коли, вдигащи много прах и ги задминавах. Стигнах отново до въпросния брутален наклон в селото. Бях свалил седалката на колелото, за да мога да имам по-добър баланс и да се спускам с по-висока скорост. Застанах пред наклона, отгоре изглеждаше отвесен. Реших да пробвам да тръгна леко надолу. Голяма грешка! То леко, леко, колко да е леко: като тръгна да се засилва това ми ти колело, бия задна спирачка, гумата се влачи и скоростта вместо да намалява, се увеличава стремглаво. Пробвах да натисна леко предна спирачка, но колелото директно тръгна да прави човка, та работата беше ясна, мисли бързо или умри. Спиране нямаше, а да набера скорост ми се виждаше крайно неудачно, та лека човка, прескочих кормилото и се приземих на крака, карането на колело си е направо акробатика. Нямах наранявания, освен няколко леки последвали удара от колелото по тялото. Започнах да се спускам бавно, като колелото се влачеше след мен, луда работа. В един момент забелязах идващи отдолу коли, които нямат достатъчно засилка, тръгват по наклона и загубват мощност, при което се спускат на заден ход обратно до равното и се засилват колкото могат на 1-ва скорост, без да превключват и така до самия край, двигателят реве на умирачка. Тук нямаше никакви стандарти за път при строежа на този участък, просто са решили, че трябва да се направи улица на този баир. Зиматане би могъл да се изкачиш пеша, камо ли с превозно средство. Селото, в което се намира този баир, се казва Демиркапъ. След него следваше още малко асфалтов път и след това започват паветата.
На връщане отново спрях на заведението покрай реката. Забравих да спомена, че на качване ме черпиха чая, та реших пак да спра, този път гладен и да хапна гьозлеме отново.
Наздраве с чайче
Отидох да си платя чая и гьозлемето. На кафето бяха един възрастен мъж и две жени, които правеха и гьозлемето. Мъжът го играеше сервитьор, отново каза, че чаят е от него безплатно, платих си само гьозлемето тръгнах да си ходя. Жените казаха да изчакам, правеха ми гьозлеме подарък за из път. Благодарих и казах, че няма да мога да го изям и него и няма къде да го нося. Принципно не е много добре да се отказва на такива места, а и явно съм ги впечатлил хората с това колело по чукарите. Поех надолу по паветата, някак си нагоре друсаше и не ми се стори кой знае какъв наклонът, но надолу бая си се засилих с 40 - 50 км/ч и друсаше доста сериозно, та трябваше да внимавам да не се хвърля някъде. Движех се с колите, даже застигах някои.
Натоварих колелото в колата, преоблякох се и се сбогувах с Узунгьол и прекрасната планина. Беше станало около 15:30 ч., когато потеглих в посока морето. Аз, колелото и колата бяхме изключително прашни и мръсни. Почистих си тялото с мокри кърпички, иначе нямаше да мога сам да се търпя през следващите часове и дни. 🙂 Оттук насетне вече щях да се въртя покрай морето на топло. Този ден идеята ми беше да напредна покрай бреговата ивица, колкото мога повече в посока запад. Видях на една бензиностанция автомивка със стотинки и спрях за тоалет на превозните средства.
Цената беше някаква символична, за 1,50 лв мих без ограничение с пяна и водоструйка доста дълго време. Лъснаха 🙂
Това вече е друго нещо, беше станало късен следобед и продължих по пътя. Събираха се облаци и се очакваше да вали.
Слънцето беше започнало да залязва и се оглеждах да спра за вечеря някъде
Видях нещо голямо като шатра и отдолу имаше ресторант, припръскваше вече. Реших да спра и да хапна. Паркирах колата на огромния паркинг, който беше доста пренаселен и се запътих към шатрата, над нея се извисяваше дъга
Беше доста натоварено: хвърчаха сервитьори, имаше някакви хора в народни носии, които танцуваха между масите. Народ да искаш - поне 200 души имаше вътре. Седнах на една маса и доста време трябваше да ме обслужат. Яденето не беше нещо особено
Минах през тоалетната, за да си измия зъбите и бях готов за лягане. Обаче беше рано, а аз се чувствах бодър и реших да шофирам още, докато се изморя. Стъмни се, започна да вали такъв порой, че чистачките не смогваха. Тегаво. 😐 Районът ми беше познат, тъй като съм минавал и с мотора оттук, за спане нямаше нищо подходящо поне на 100 км оттук. Спрях под навеса на една бензиностанция, за да наглася кревата отзад. Дъждът беше много силен и реших, че може да се наложи да паркирам някъде и отвътре да се преместя и направо да си легна, затова беше добре да наместя багажа, да оправя кревата и да си подготвя термобельо за сън и спален чувал. Подкарах пак през бурята, на тъмно и в толкова силен дъжд всеки шофьор знае колко е неприятно и напрегнато, започнах да се изморявам. Оглеждах се встрани, но беше очевидно, че докато не изляза от това лошо време, нищо няма да намеря за спане, затова се мобилизирах и продължих да карам, докато не спре да вали. Близо час по-късно вече наближаваше полунощ, успях да се измъкна от силния дъжд и времето се оправи. Погледнах на GPS-а, за да се ориентирам къде точно се намирам в тази тъмница. Видях, че наближавам Юние, след което пътят започва да върви много близо до морето и там някъде трябва да открия място за паркиране и спане. Това трябваше да стане преди да стигна Терме, в противен случай щях да се отдалеча отново от морето и да навляза в планина, където щеше да е по-трудно. Освен това по-нататък щях да стигна до голям град, Самсун и край! - там е съвсем невъзможно. Подминах Юние и започнах да карам бавно вдясно. Реших да кривна в уличките, стигнах до място, където се излизаше на безлюден плаж. Щеше ми се да изляза на пясъка и там да спя, но не бях сигурен дали няма да затъна. Имах опит отпреди 2 години с мотора: как бедствах в един черен пясък посред нощ на подобно място. Слязох от колата с челника - беше сухо, явно тук не беше валяло. Разходих се малко по плажа, за да огледам. Оказа се, че в началото има голяма ивица с много твърд пясък и реших, че няма да имам проблеми. Вкарах колата навътре, зад едни борчета и се паркирах на доста равно и удобно място. Фаровете осветиха малко по-напред един Тофас и палатка до него, явно не бях единственият, който щеше да пренощува тук. След "рикавърито" бях отметнал едни 300 - 350 км и вече бях доста изтощен, лека нощ!!!