Днес беше денят, в който трябваше да осъществя целта на това пътуване, а именно поредния път на смъртта в Турция - Bayburt of Yolu D915. Отдавна си мечтаех за този път. Предходната година, когато обикалях с мотора из Кюрдистан и преминавах другия подобен път в каньона на река Ефрат - Kameliye Tas Yolu, мръднах до началото на този път, само за да го погледна как е. Идеята ми беше да отида там с малък мотор и да го мина, но впоследствие реших, че ще е по-забавно и по-безопасно да го мина с колелото. 🙂 Така или иначе съм добре трениран и реших, че няма да ми представлява кой знае какъв проблем. Рискът е, че си дълбоко в планината и ако ти се случи нещо, ще бъде доста трудно да се оправиш, разчитайки само на себе си.
Станах към 5 ч. сутринта. Всичките ми съседи още спяха. Запалих колата и слязох до чешмичката, за да си измия зъбите. Паркирах колата в близост до реката, но и до самото езеро, на място, което бях набелязал предния път. Опаковах за всеки случай всичко ценно в найлонови пликчета, заредих кемълбега с питейна вода, разтворих си 3 хидратина в шишето, сложих 5 барчета в раницата и в 6:01 ч. потеглих.

Потеглих по добре познатия ми път покрай площадката за наблюдение. Беше прохладно и изкачването вървеше много добре. Този ден очаквах две изкачвания тип яз. Калин, което е леко плашещо, тъй като едно такова е доста брутално, пък аз си бях запланувал 2 бр. Гледах да пестя сили и да не се напъвам прекалено много нагоре. Слънцето не беше изгряло още, аз катерех през гората.

Не след дълго започна да наднича иззад хълма

Първите няколко километра пътят ми беше познат, тъй като се препокриваше с част от спускането от Карестер. Стигнах обаче до разклона и оттам нататък ми беше неизвестно.

Гледките става все по-пленителни, а аз отивах ееей там някъде, далеч

За щастие подминах разклона за Карестер, преди да се заизкачватбусовете с туристи - подмина ме само една кола с няколко души в нея. Бях заредил трака в OSMAND-a предварително, за да съм сигурен къде отивам. Има доста разклонения и откъснати планински селца и лесно може да отпрашиш някъде встрани, което щеше да ми струва някой и друг час допълнително. Първият пример беше тук, където има отбивка за едно село, а аз бях нагоре.

Изведнъж черният път ни в клин, ни в ръкав стана бетонен. Катерейки се леко-леко нагоре, застигнах една възрастна жена със забрадка, носеща на гръб наръч дърва, вързан с въжета. Такава гледка може да се срещне почти само на изток. Спомних си как миналата година, спускайки се в една турска планина с мотора, видях една възрастна жена на магаре: прекосяваше напряко и беше буквално в нищото, нямаше населени места в близост. Жената с дървата на гърба нещо си тананикаше, аз я застигах безшумно и бавно с колелото и в един момент като започнах да а се изравнявам с нея. Тя доста се стресна и отскочи встрани. После ми се зарадва, усмихна се и занарежда нещо на турски, аз от своя страна почнах да викам Булгаристан, и съответно получих класическия отговор: „Аааа, комши“ 🙂
Спрях за малко почивка и снимка, бях минал вече над 15 км само нагоре

Разбира се, на такова изкачване съм с тениската от Витоша 100 (Обиколка на Витоша планина 100 км). Изкачих се над селцето и продължих, на снимката по-долу се вижда къде е пътят по склона

Село Кути остана някъде в ниското

Забелязах, че на съседния хълм има сняг

Бях се поизморил вече, близо 15 км само нагоре, по мои сметки трябваше скоро да свърши изкачването. Гледките обаче ме зареждаха с положителна енергия

Това е то ...

Селцето съвсем остана в ниското

Река, стичаща се отвисоко в планината

Надалеч се виждаха зъберите на друга, по-висока планина

Всичко беше уникално зелено, а се намирах вече на над 2 000 м в планината

Около мен летяха някакви птици, мисля, че бяха орли

В далечината се чуваше кучешки лай (леко притеснително, тъй като нямаше много къде да бягам), идваше някъде откъм снега.

Ха, самотно куче върху пряспата. Беше много далеч от мен и не ми се вярваше да дойде

На един камък беше кацнала някаква птица, приличаща ми на гарга

Достигнах най-високата точка за днешния ден - 2 478 м. Като се има предвид, че изкачването започва от 1 143 м, за 16,5 км бях изкачил 1 335 м само нагоре. Започнах да се спускам към с. Секершу

Един бус ме задмина, на едно място видях разклонение с няколко пътя и спрях да погледна трака на OSMAND-а. Ако хванех грешния път, щях да се спусна доста надолу в грешна посока и после щеше да се наложи да се изкачвам обратно. Видях, че бусът се беше объркал и изскочи от една отбивка, аз обаче хванах правилния път. Не знам защо смятах, че с това изкачването е приключило и само ще се спускам, но се оказа, че не е така и започна отново изкачване над с. Секершу

В тези селца не можеш да видиш жива душа, само малки къщурки. Нямам представа дали зимата там живеят хора, но изглежда, че не са достъпни, докато не се стопи снегът. Ако живеят, трябва да имат осигурена храна и вода за цялото време. Излязох отново на открито без населени места. Очаквах скоро да се включа в пътя, идващ от Байбурт. Междувременно спрях на една полянка с много красиви лилави цветя. Там бе спряла и една кола, та се заприказвах с хората на английски език.

Започнах отново да се спускам, по мои предварителни сметки това спускане трябваше да бъде поне 20 км

Бързо стигнах до разклона, където и се включвах в така наречения Път на смъртта Bayburt of Yolu D915

На този разклон буквално в нищото имаше един човек, който не изглеждаше много в час. Започна да ми ломоти нещо на турски, поогледах се - в близост нямаше други хора, само някакви крави. Говори ми нещо, ръкомаха, не беше с всичкия си. Започна по едно време да ми дърпа колелото от ръцете и играта загрубя. Нещо ми махаше, искаше да се спуска с него нанякъде - твърдо не отстъпвах и си го дърпах към мен. Вече се бях приготвил и за схватка в случай на нужда, но започнах да го оглеждам внимателно дали няма да извади някой нож или ятаган. Доста неприятно място за получаване на тежки рани, та започнах да се наострям и да си събирам акъла и силите, доколкото ми бяха останали. След няколко минути препирни и дърпане на колелото напред-назад в крайна сметка разбра, че няма да го дам така лесно и си хвана пешком пътя надолу. Постоях малко, за да си почина и да направя кадри

Дойдох ей оттам зад мен

Докато се мотках, на разклона се появи един бус и спря. Казах си: „Сега, ако пак ми искат колелото… ей, много желан тоя булгаристански Драг“. 🙂 Отвори се задната плъзгаща врата и видях, че вътре седят двама души отзад и двама отпред. Човекът до вратата ме заговори директно на английски, явно местен няма да се появи там. Пита ме откъде съм, закъде съм, дали имам нужда от нещо, предложи ми вода. Благодарих, тъй като бях си осигурил пълна автономия в това отношение. Отношението си беше типично турско, да помогнат на чуждестранен пътник в нужда. На онзи, предишния, нещо му хлопаше дъската, но да ви кажа честно, в тези планини и аз, ако изкарам няколко зими, сигурно също ще ми се разхлопа. 🙂 Тръгнах по D915, намирах се на 2 330 м според табелата за прохода

Разклонът, на който излязох, остана зад мен

Стигнах до знак, където беше указано, че главният път е затворен и да се мине по заобиколен. Един човек идваше от заобиколния и нещо ми каза на турски, след което си продължи

Затворен-незатворен аз съм на там

Мисълта за незнайното и за това, което ме очакваше в затворения участък, повиши нивото на адреналин в тялото ми. Гледките пък засилиха още повече положителната енергия в мен

Някакви серпентинки, къде ли отиват ? По-късно ще ви кажа

На отсрещния склон тревата се беше оформила като лице

Горе по обиколния път за Чайкара работеха машини

Разчистваха паднали скали

В ниското течеше речица, уникално

Ей там отивах, на отсрещния път

А идвах оттук

И продължавах по този път

Наближавах всъщност най-опасния участък от пътя, заради който е затворен нацяло. Представете си почти отвесен склон, на който турците са решили да направят път, като се има предвид, че е пълно с големи скали и се образуват постоянно свлачища

Зловещо изглежда на живо; реално целият участък е с дължина 5 км и с денивелация 301 м. С колелото не ме притеснява изобщо: къде-къде по-кофти трасета съм спускал, тук, ако трябва, ще го нося на гръб за това разстояние. Виж, с мотора силно щях да се притесня

Хванах внимателно надолу

Не след дълго застигнах строителна техника: една машина за заравняване, която не очакваше да й дойде изотзад колоездач, затова реших да не бързам да я изпреварвам. Ако ли пък изпреварвам, да е само от вътрешната стана, не откъм пропастта, за да не вземе да кривне и да ме бутне долу, или пък в другата посока и да ме заравни със склона. 🙂

Човекът от машината се обърна за нещо и ме видя, та спря да ми направи път. Сигурно се е зачудил този лудият откъде се е взел. Подминах го и точно на един остър завой стигнах до пикап и фадрома. Спрях до фадромата и операторът й отвори вратата и нещо почна да ми нарежда и да прави знаци, че не съм добре. 🙂 Обяснявам, че съм надолу и правя знаци, че ще нося колелото ако се налага, човека нещо продължи да маха и в това време излезе единият от пикапа и ми направи знак с ръце като Т, тоест пауза. Кимна с глава да се успокоя и да "паркирам" до тях. Ей това ме чакаше надолу

Започнаха да ми обясняват с жестове, че падат скали отгоре и може да ме затрупат. Хич не ми се искаше да бъда размазан като мравка. Разчистиха по-големите камънаци, спряха всички машини и всякакъв вид работа, наредиха се като на кино един до друг на ръба и казаха: "Давай". Почувствах се като главен герой в електронна игра от онези тип аркадни, в които караш между препятствия, падат разни неща отгоре и трябва да ги избягваш, само дето тук не разполагах с 3 живота, а само с един, след което следваше !!! GAME OVER !!! 😬 Потеглих

Краят не изглеждаше много далеч, ееей там, при сградата. И скали, паднали на един завой

Тръгнах надолу и реших да спра два завоя по-надолу, за да снимам затрупания път, обаче турците на ложата отгоре почнаха да крещят да не спирам и да изчезвам максимално бързо. Пуснах камерата на видео и подкарах без много-много да гледам нагоре. Имаше различни препятствия по пътя, лесни за избягване с колело. Повече от пътя може да видите във видеото, което сглобих, линк към него ще сложа по-долу. Имаше един доста кофти участък с големи камъни и там се наложи да сляза от колелото и да го пренеса. На няколко места между канарите се подпирах с крака, я вляво, я вдясно. Тези трикове съм усвоил от ХС състезанията в България, но този път си беше като магистрала в сравнение с някои тракове по състезанията. Не ме затрудни особено, по-скоро проблемът беше, че може всеки момент да ти се стовари някоя канара на главата. Присетих се за анимационното филмче с койота и роудрънъра, където често една канара се стоварваше върху койота. 😀 След като преминах най-инфарктните моменти, вече беше по-спокойно и спрях да снимам

И пак тънко водопадче

Слизайки надолу, мернах група мотористи в подножието на прохода. Помахах им и те отвърнаха

Оказаха се чехи, бяха ходили до Грузия горе-долу по моите стъпки от 2016 г., само дето газеха повече по черно и бяха стигнали по-далеч от мен. Дойдох им добре дошъл с това колело отгоре. Седяха долу и се чудеха какво да правят, дали да се пробват или да се откажат. Лошото беше, че никой не знаеше нормално английски и колкото и подробно да обяснявах, малко трудно ме разбираха. Поогледах им моторите, обясних им, че и аз съм като тях адвенчър моторист и съм наясно с големите и тежки туръри. Освен това бяха с жени, тоест двама на мотор (около 500 кг с багажа) - как да ви кажа, не бяха за този участък от пътя. Няколко BMW-та GS и една нова AfricaTwin: каламбаци бяха, а и с втори човек някак си рисковано ми изглеждаше. Обясних и за падащите камъни отгоре. Извадиха един лаптоп и на него им показах заобиколния път, по който бях минал аз и че по него спокойно могат да минат с тези кютуци. Реално можеха да излязат от горната страна на този 5 километров ужасен участък. Двама от тях все пак решиха да свалят куфарите и да се пробват сами нагоре, за да видят докъде ще стигнат. Тръгнаха, като при този наклон не трябва да спираш, а да си подаваш значително газ, иначе ще загубиш равновесие.

Единият моторист беше забравил да си затвори топкасата и започнаха да изпадат неща по пътя. Другите се разсвиркаха, та спря по едно време, за да я затвори. Жена му се затича по баира да събира, каквото пилее. 🙂 Постоях 30 мин някъде, но нямах повече време, защото ме чакаше още едно изкачване тип яз. Калин, а исках да сляза в Узунгьол по светло. Пожелах им успех и лек път и потеглих.
Така изглеждат 5 километровите серпентини, погледнати отдолу

Аз пък карах по този път

Леко пропаст вляво

Вляво от мен се разкриваше уникална гледка, даже имаше и селца

Дребно водопадче по пътя

Спомних си за бруталния наклон по асфалтовия път, който трябваше да изкача от края на черния път към Узунгьол и някак си не ми се искаше. Погледнах на OSMAND-a и видях, че има някакви серпентини, които биха ме изкарали на Карестер, като оттам вече можеше да се спусна за разнообразие по пътя, който катерих първия ден с кучето. Стори ми се отлична идея; в планината няма коли, няма хора, спокойствие е. Тракът ме водеше направо, но аз реших все пак да пробвам по този неизвестен път. След водопадчето оставих навигацията отворена, тъй като бях съвсем близо до отбивката. Точно на отбивката застигнах едно младо момиче със забрадка. Явно беше местна и попитах за Карестер. Посочи ми долния път. Да, де, но навигацията показваше горния. Не се поколебах и хванах горния. Пътят се оказа със ситни камъни и тегаво се въртеше, наклонът бе доста сериозен и гумата превърташе често, а и свлачища не липсваха

Никой не минаваше по този път; бях сам.

Пфууу, доста нагоре е стръмно и тегаво

Бях изчерпал голяма част от силите си по-рано през деня и въпреки спусканията и почивката при мотористите, бях доста изтощен. Цял ден карах на барчета, нямах нищо друго за ядене. Барчетата дават енергия, но когато си доста изморен, вече не помагат кой знае колко.

На предната снимка се вижда какво съм изкачил, на следващата какво ми остава. Трябваше да се добера ей там горе до върха, а нямах сили вече

Самата гледка колко съм качил и колко ми остава е потресаваща и демотивираща, но нямам избор, иначе ще ме разфасоват гаргите през нощта. 🙂 За щастие добри хора бяха направили чешми почти на всеки завой и можех да си зареждам вода и да си мокря лицето и главата. Беше обяд и слънцето печеше право срещу мен, потях се доста и цялостното мокрене на главата доста помагаше. Хидратинът ми беше на привършване, та заредих кемъл бега и шишето

Еййй, няма свършване, значи

Къде е този връх

Поредното обратно завойче

Бутам, карам - каквото мога

В ниското се вижда откъде съм тръгнал, второ такова за деня започна да ми идва в повече

Като някаква мома мрънкам, значи

Срещу мен мноооогооооо висок водопад и някакъв път

Започнах да наближавам с. Турнали. Гледам срещу мен на един супер стръмен хълм остатъци от някаква постройка

Добре бе, кой, по дяволите, стори на ей този хълм в нищото и реално надолу е отвесно, за чий му е там на ръба и как ще слиза до нея и ще се качва

Да му се невиди, не е вече толкова стръмно, обаче нещо не е наред с тялото. Мозъкът казва: „Давай!“, тялото казва: „Не мога!“ Започнах леко да се притеснявам от ситуацията, такова нещо ми се случва за пръв път, а мястото изобщо не е подходящо за това. Опитвам се да дам команда на крайниците да се движат, а те не искат. Бях изял 4 барчета и ми беше останало само още едно. Седнах на пътя, за да изям и последното и да се опитам да възстановя малко сили

Още няколко завоя и би трябвало да стигна Турнали и оттам надолу към Карестер

Това сядане ми струваше скъпо: много трудно успях да се изправя отново, подпирайки се на ръце. Бях на прага на пълно изтощение, а имах още малко нагоре и после едно 25 км надолу и то супер стръмни. Принципно не съм човек, който се паникьосва, даже никога не ми се случва, винаги намирам решение на проблема. И в случая не се паникьосах, но леко се притесних. Различни сценарии започнаха да ми се въртят в главата, но най-вече насочих мисловната дейност в посока на това как да изляза от ситуацията. Пробвах единия, после другия крак: движат се; вдигнах колелото и свалих темпото до минимално, бутайки. Когато наклонът ставаше по-малък, се качвах и въртях много бавно и монотонно. Лека-полека, с доста почивки, се добрах до с. Турнали. Хидратинът все още ме държеше свеж, съзнанието ми беше ОК, не чувствах признаци на обезводняване, само липса на каквато и да било сила.

Е няма такава гледка

Събрах сили да се усмихна в камерата

Кравичките си пасяха свободно на склона

След с. Турнали имаше още малко изкачване, преди да започна да се спускам към Карестер. Селцето остана в ниското

Бели облаци от време на време създаваха уютна сянка над планината

Карестер се виждаше в далечината, но вече беше равно, на места и спускане и бях доволен

Ето го и него

С накацалите къщички

Последна гледка към планината от тази й страна

Последното изкачване, което направих на умирачка за 3:02 ч., се оказа 11 км с 999 м положителна денивелация - брутално и второ за деня. Оставаха ми 15 км стремглаво спускане към Узунгьол. Свалих седалката надолу, за да имам по-добър баланс. Движех се доста бързо надолу, като правех резки забавяния и дълги спускания между завоите. Прелетях покрай заведението, където предния ден срещнах кучето, но го нямаше. Тези 15 км надолу ги спуснах много бързо - вече исках да отдъхна. Директно се озовах при колата, която пък беше съвсем близко до центъра и реших, че ще натоваря колелото вътре и продължавам пеша. Бях паркирал до един черен път и колата беше мега прашна. Освен това, докато се преобличах и вратите бяха отворени, преминаващите с бясна скорост коли вдигаха яко прах, която влизаше право вътре. Позабърсах се с мокри кърпи, да не мириша на ужас. Оказа се, че съм навъртял 74 км с обща положителна денивелация от 3 644 м за 10:51 ч. Краката ми трепереха леко, като цяло бях свеж, но доста изтощен. Метнах си тениска, къси гащи и сандали и се отправих пеша към заведението от по-предната вечер. Поръчах си нещо и ми беше абсолютно безразлично какво ще ям. Не беше много вкусно, но беше ядене. След 5 барчета през деня нямах особени претенции.

След като хапнах, се върнах право при колата и пак се позиционирах на импровизирания къмпинг, където отново имаше и други палаткаджии. Няма нужда да ви казвам как, мушкайки се в спалния чувал и закопчавайки ципа, на секундата бях отнесъл плувката.

Към Ден 6