Събудих се някъде след изгрев слънце. Успях да се понаспя, след предишните 1 250 км след работа. 🙂 Близко до мен бяха дошли някакви работници и копаеха нещо.
Ето как изглеждаше кемперът ми тази сутрин:
Преоблякох се и без да се мотам, потеглих. Днешният ден имах да измина само около 580 км до Узунгьол и хич не бързах. Раздавах го по-лежерно, щях да мина по пътя край морето, а там си е бавно придвижването, тъй като има много големи градове. Бях решил, че е време за баня и трябва да спра някъде и да пробвам душа. Слънцето напичаше рано сутринта и вече беше горещо. Не бях закусвал и започна да ми пристъргва. Отбих се да хапна нещо в едно крайпътно заведение. Докато закусвах, напълних соларния душ от едната туба с вода и го сложих на челното стъкло, да се напече малко.
Нещо си представях по-иначе закуската, но изборът не беше богат и закусих с шкембе чорба. 🙂
След като хапнах, преместих внимателно душа на предната седалка, като подложих един найлон за всеки случай. Принципно на душа пише да не се транспортира вода в него, но реших да пробвам внимателно, докато си намеря място, на което да се изкъпя. Потеглих по пътя. Около мен имаше доста горички, та се оглеждах за удобно място да кривна и да закача душа. Мярнах една отбивка, която заминаваше някъде в гората и хванах по нея. Пресякох един ЖП прелез и видях встрани един стръмен черен път, който хваща през гората. Слязох пеша, за да огледам, стори ми се закътано и се върнах при колата. Имаше малко коловози, затова трябваше внимателно, но в същото време бързо да се изкача по стръмния черен път. След като взех най-стръмното, пътят продължи да се изкачва, но вече стана по-полегат. Отбих леко встрани; на добра позиция бях, нямаше видимост към асфалтовия път. Харесах си дърво, на което да окача душа, но се появи нов проблем: душът е пълен с 10 л вода и тежи, едвам го задържах в ръка, когато я вдигна право нагоре. Опитах няколко пъти с подскок да го закача на един клон, но не се получи. Трябваше да измисля друга система за повдигането му, ако не исках да се къпя клекнал. Сетих се, че нося едно въже за всеки случай в колата; преметнах го през високия клон, след което го прекарах през душа и си направих нещо като скрипец. Когато го дърпах отдолу, душът се качваше нагоре към клона. След като се издигна достатъчно, привързах остатъка на въжето към съседен клон, за да не ме хлопне по главата.
Колата беше в ниското
Изкарах си чехлите за баня, сапун и шампоан, взех си чисти дрехи и кърпа, окачих на чеповете по съседните дръвчета дрешките и кърпата и си стана истинска баня. Съблякох се чисто гол, само се надявах да не дойде някой по черния път и да ми излезе късметът. 🤣 Реално се чувствах като в нормална баня с ограничено количество вода. За първи път ползвам такъв соларен душ, не е чак толкова зле, стига да не искате да киснете в банята. Водата се оказа достатъчно, за да се намокря, натъркам с шампоан и сапун и да се изплакна нормално. След два дни на път тази баня ми дойде много освежаващо, чувствах се като нов човек. Преоблякох се, нахлузих сандалите и чисти дрешки, парфюм даже си сложих. 🙂 Обратно всичко в колата и внимателно слязох на заден ход по стръмния наклон, за да намеря къде да обърна. През този импровизиран ЖП прелез трябваше да мина два пъти, но си има светлинна уредба.
Излизах от планините и се насочвах към крайбрежието.
Изглежда времето щеше да се разваля. Бях съклетясал в тази кола и когато наближих град Фатса, реших, че е време да смъкна колелото и да се пораздвижа. Паркирах в началото на града на един страничен от главния път паркинг и смъкнах колелото за кратка разходка. Тръгнах по крайбрежната улица, вече огладнял, понеже си беше обяд.
Харесах си едно заведение и се паркирах в него
Поръчах си нещо семпло, кюфтеци
Идилия
След като хапнах, реших да завъртя до другия край на Фатса
Пресичането на толкова натоварен път, за да обърна посоката, дори на пешеходна пътека, хич не беше лесна работа. Някак си се справих, без да ме премажат и хайде обратно.
Контраст между цвета на водата
Имат си велоалея, макар и не много дълга.
Даже и колела под наем, само дето няма кой да ги кара
Продължих през крайбрежното паркче
Видях един кей и реших да мръдна по него, за да мога да снимам града откъм морето
Взех си попътно един сладолед във фунийка от машина и продължих към колата
Имаше едно момиче и момче в близост до брега и ги помолих да ме снимат
Рокрайдер 😉
Метнах колелото в колата и запалих
Поредното безумно ограничение от 82 км/ч. Освен че се появява на GPS-а, го има на знаци доста често. Лудост!
Ех, че са красиви тези градчета, доста пъти съм минавал оттук и продължават да ме впечатляват
Твърдо бях решил да си взема пиде отнякъде, това е като нашите погачи. Спрях при една пекарна, но се оказа, че нямат. Няколко километра по-нагоре спрях пак и този път имах късмет. Пиде за из път
Хапвам си го без нищо, само така, уникално вкусно
Започнаха да се събират дъждовни облаци
Съответно ме запука и то здраво, чистачките не можеха да смогнат. В такива моменти си казвам: „Ей, добре, че не съм с мотора“. Днес бях решил да ходя на МОЛ. Да, да, правилно виждате: аз и МОЛ. Ама не какъв да е, а турски МОЛ. Посещавам магазините на LC Waikiki всеки път, като ходя в Турция и се оборудвам с тениски и други дрешки за без пари. Тениските са от порядъка на 5 лв и са с перфектно качество, подобна тениска в БГ е на цена от минимум 10 лв. Успях да харесам и за Боби една тениска от световното по футбол 2018 в Русия с отбора на Франция, като впоследствие научих, че точно вечерта, когато я купувах, са станали шампиони. На следващия ден сигурно щеше да е на друга цена! За себе си взех една доста показателна тениска
Е, така де, няма да му мислим много я. Предварително бях проучил МОЛ-ове по пътя: дали имат магазин на LC Waikiki и са ми е попътни. Това беше МОЛ-ът на Трабзон.
Стъмваше се, валеше дъжд, имаше огромен ремонт на булеварда пред МОЛ-а и съответно огромно задръстване. Оставаха ми около 90 км до Узунгьол, но вече навлизах във високите планини и нямаше да се придвижвам толкова бързо, като досега. Дъждът и тъмнината допълнително затрудняваха шофирането. Трябваше да хапна и за вечеря някъде, но реших, че няма да е в МОЛ-а. Измъкнах се с много мъки и започнах да се изкачвам в планината. Оглеждах се в тъмницата и дъжда, доколкото бе възможно, за заведение за хапване. Чак някъде около Чайкара мернах едно малко крайпътно заведение с 3 момчета в него и реших да спра. Поръчах си скара, но бяха пред затваряне. В Турция никога няма да те върнат за разлика от при нас. Хванаха се веднага да разпалват вече угасналата скара. Заведението беше малка дървена барачка с нещо като веранда, на която имаше маси. Скарата също беше на верандата, аз седнах на масичка точно срещу скарата. Момчетата изкараха една газова бутилка с маркуч и горелка накрая, с нейна помощ разпалваха барбекюто. След като се запали, сложиха бутилката върху скарата и до нея почнаха да пекат мръвките. Тази картинка веднага пробуди в съзнанието ми чувство за опасност и тактично станах от масичката и реших да изчакам печенето малко встрани от заведението. Само наблюдавах дали дървената барака няма всеки момент да хвръкне във въздуха. Като се замисля, стоях доста близо до нея и отломките сигурно щяха да ме убият на място. След като видях, че нищо не се случи и ми сервираха вечерята, с недоверие се върнах на масата. За мое най-голямо съжаление бутилката продължаваше да стои на скарата. Не можах да се насладя на вкусната вечеря, защото бързах скоростно да я изям и да се махна, тъй като бутилката беше точно пред мен и продължавах да си представям как ми отвява главата.
Тръгнах към Узунгьол. Търсех отбивка, от която щях да изляза с колелото тези дни и набелязвах пътя, по който щях да се върна до Узунгьол. Пет-шест километра преди езерото обаче наклонът на шосето стана брутален, катерех на 2-ра и 3-та скорост, като пътят не беше особено широк. Започнах да се замислям как ще го качвам това с колелото - поне 1 ч. и как ще ме отнесат бесните шофьори. Идеята не ми харесваше. Стигнах до Узунгьол, пренаселено и претъпкано с хора. Хванах според GPS-а един път, който ме изкарва извън населения район. Преминаването беше тегаво, а и за капак се набих в една пешеходна улица, представете си нашите пренаселени морски курорти и да караш по пешеходната между хората и заведенията, кошмар. В крайна сметка се измъкнах без да смачкам никого и поех покрай една много буйна планинска река. Започнах да се оглеждам къде мога да паркирам за нощувка, беше вече много късно. В тъмното си харесах една отбивка точно до реката, но и до самия път. Гледах да е на сравнително видимо място, за да не се случи така, че през нощта някой да излети от пътя и да ми потроши колата. Слязох с челника, за да огледам около колата какво е положението - да не вземе пък да се свлече в реката, бях много близко до брега. Като че ли всичко бе наред, наредих техниката на предната седалка, за да се зарежда от допълнителния акумулатор.
Наместих си „кревата“, който не бях спадал от първия ден, сложих си термобельото и се намуших в чувала. Бях доста високо и температурите, макар и през лятото, щяха да са доста ниски през нощта.