На първо място искам да отбележа, че 2019 година ще остане завинаги в моя спомен с много неща. Отново на първо място е, че тази година навърших 40 години. По случай 40 годишния ми юбилей си подарих първото ми дълго бягане в живота, а именно първите 40 км, където бях придружаван от моя приятелка-ултрамаратонец, Надето за което Благодаря. Впоследствие избягах и първия си официален "Маратон Пловдив 42 км". Пуснах се на първото си международно XC състезание по планинско колоездене "Царибродски маратон" 105 км с 3500 м D+. Заведох Боби на неговото първо XC състезание по планинско колоездене "Спици и Бодли" 37 км с 800 D+. Посетихме за първи път Исландия и то по приключенски начин с кемпър, като я обиколихме цялата. Направих и дълго мечтаното ми "Е3 Ком-Емине" пеша с раница на гърба и двама приятели Мартин и Младен, много Благодаря за компанията и грижите 590 км с 20000 D+. Направих и преход с велосипед, който дълго време отлагах от с. Пастра през яз. Калин, спане на х. Иван Вазов и спускане през Рилските езера до София с Ванката, Благодаря. Във втората половина на годината избягах и първия си ултрамаратон "К3 Ултра" 53 км с 2600 D+ в красивите Родопи в компанията на Верчето, с компания винаги е по-добре, Благодаря Вере. Събрах и последните печати от 100-те национални туристически обекта и си взех значките. Боби избяга първия си полумаратон едва на 9 г. "Софийски маратон" 21 км, като получи подкрепа от нашата приятелка Миглена в последните километри от трасето точно, когато е най-трудно, Благодаря Меги. Пуснах се и в най-тежкото и технично XC състезание в България по планинско колоездене "Купа Мургаш" 76 км с 3300 D+. Разбрах, че любовта може да има много измерения в различни направления. Създадох си нови приятелства, а те са безценни. С две думи, това беше една емблематична година в моя живот, която трябваше да има подобаващ завършек. В този пътепис ще ви разкажа точно за него.
Въпреки, че според съдебното решение синът ми Боби живее с мен, нашето правосъдие разпределя празниците по свое виждане и тази Коледа беше присъдена той да прекара при майка си. На този етап от живота ми, нашето семейство е съставено от мен и Боби, и тъй като останах сам на Коледа реших, че може да избягам от нея. Традиционно винаги сме я прекарвали при родителите ми, но те са разбрани хора и знаят какво би ме направило щастлив, та не ми се сърдят, че няма да отида. В главата ми са все нови и нови приключения и ето на, реших да избягам на любимия ми остров, остров Тасос. Речено сторено, по Коледните празници няма, кой знае каква навалица там и резервацията на хотел беше лесна работа. Предварително си бях набелязал маршрути, по които ще карам и ги бях сложил в навигационната програма на телефона. Идеята ми беше да направя 2х100 км и да се прибера. Евтин хотел намерих в Прино, на 17 км западно от пристанището, където пристигат фериботите от Керамоти. Стегнах багажа в планинската раница, с която правих Ком-Емине, натоварих предварително колелото в колата за да не губя време сутринта. Направих от вечерта един хляб на калорични сандвичи с кашкавал, крема сирене и масло, две кутии с бисквити, хидратин и 4 протеинови бара, бях готов. Вечерта на 23 Декември изпратих Боби при майка му и легнах рано. Планът беше да стана сутринта в навечерието на Бъдни вечер и да потегля към ферибота.

Ден 1, 24.12.2019 г.
Станах рано, към 6 ч., закусих, метнах храната в раницата, облякох се и се запътих към гаража. Точно 7:00 ч. потеглих с колата в посока Керамоти. GPS-ът показваше 360 км до целта, бях задал да ме прекара през Гоце Делчев и Драма, за да не плащам таксата на гръцката магистрала. Беше още тъмно когато потеглих. Времето хич не обещаваше да е добро. Качих се на магистрала "Струма" в посока Кулата, някъде около Долна Диканя се изви снежна буря. Пътят се покри с мокър сняг, стана киша и доста хлъзгаво. Видимостта беше намалена заради обилния снеговалеж с вятър, освен това все още беше тъмно и стана доста неприятно за шофиране. Предвид лошите атмосферни условия, пренастроих навигацията да ме прекара през Кулата, макар и да платя такса, пътя е по-добър, в тези атмосферни условия, не ми се виеше през Банско и планината, щях да загубя време и сили. Някъде около Петрич спря да вали, пътят изсъхна и небето беше божествено.

На границата нямаше никой, аз и още една кола и минах за по-малко от 5 мин. Хванах по гръцките пътища вече, все още беше облачно, но нямаше изгледи за валеж.

Целех се във ферибота от 14:15 ч., но се движех доста експедитивно. Принципно не обичам да спирам често, само в краен случай. Наближавайки Кавала, времето се пооправи, даже и слънце се показа. Видях, че имам шансове за по-ранния ферибот от 12 ч., което щеше да ми даде 2 часа преднина, затова настъпих леко газта. След точно 4:30 мин в 11:30 ч. акостирах на пристанището в Керамоти. Свикнал съм да е навалица от коли и хора, а този път нямаше никой, кеф. Паркирах колата в близост до пристанището и се подготвих да разтоварвам "Блеки" колелото, и раницата. Багажа беше компактно събран и с едно мятане на гърба всичко се решаваше. Отделно каската и други аксесоари бяха подготвени.

Колата оставаше тук, аз продължавах само с колелото на острова. Купих билети 4 Евро за мен 2.80 Евро за Блеки, и се метнахме на празния ферибот.

Това бяха всички превозни средства в навечерието на бъдни вечер.

Потеглихме в посока о. Тасос

Облаците над морето бяха невероятни

Ето там отивам, дръж се островче

След около 40 мин вече бях на пристанището в град Тасос. Поех на запад в посока Прино. В далечината се виждаше и следващия ферибот.

И остров Тасополо

Пристигнах в хотела, който беше в центъра на главната улица. Изглежда като да бях единствения гост, нормално. На малката рецепция нямаше никой, освен няколко котки. Седнах да преточа снимките и да изчакам човека да се появи. В дните преди да тръгна писах няколко пъти мейли на английски език, но уви никакъв отговор. Впоследствие звъннах по телефона, и човека не разбираше английски, но скалъпи нещо, че е получил резервацията ми потвърди името ми, та бях спокоен, че ще има къде да спя. Не след дълго се появи възрастен мъж, усмихнат ми каза "Антон", аз казах "Не", което на гръцки означава "Да". Стаята ми беше на втория и последен етаж жалко, щеше да падне разнасяне на Блеки по етажите. Собственика на хотела ми каза, че може да остане долу колелото до рецепцията, но аз не бях съгласен разбира се. Качих първо тежката 10 кг раница, след това се върнах за Блеки. Стълбището е малко и тясно, та завоите се взимат тегаво. Раницата я премерих на кантара преди да тръгна, толкова 10 кг. Знаех какво ме очаква през онези 17 км, пресоване на задните ми части върху седалката с допълнителното тегло, така и стана. В раницата бях мушнал и специалната малка раничка за планинско колоездене с кемъл бега. Разопаковах багажа набързо, и се запътих към близкия магазин преди да затвори. Напазарих храна за целия ми престой, тъй като не веднъж съм го ял с гърците по празниците, когато не работят. В стаята имаше хладилник и можех да си складирам спокойно храната. В хотела имаше прилично количество котки и ако я бях оставил отвън на балкона не е ясно какво щях да намеря. Времето беше много приятно и поех на разходка. Предварително си бях обул банския, в малката раничка сложих сухи гащи, кърпа и разни дреболии. Така изглеждаше гледката от балкона на стаята ми.

Платих двойна стая 20 Евро на вечер, нямат единични, но пак добра цена. Хванах едно пътче между маслинови градини.

Много приятно, ще кажеш, че не е края на декември, едно зелено такова.

Брулеха маслините с едни като гребла свързани с компресор за сгъстен въздух.

Стигнах и до плажа, имаше шарени облаци над морето.

Бях решил да се цопна. Температурата на водата беше 15 градуса, на въздуха 14, с лек ветрец. Преди 2 години моя приятелка от Москва ми беше на гости и я водих на нашето черноморие, Созопол през Март. Марина, така се казва тя ми показа как руснаците влизат в морето през зимата след чаша бяло вино, та бях твърдо решен да последвам примера и на Бъдни вечер 2019-та година в Бяло море, без чаша бяло вино, тъй като алкохол не консумирам под никаква форма. Бях споделил идеята предварително с нея, та тя ми отговори, че съм достатъчно луд да го направя и без винцето.

Речено, сторено, бързо разхвърляне на дрехите и чичо Тони цоп в моренцето.

Ами халдно е някак си, как да ви кажа ...

Цопнах се каквото се цопах и беж навън. Някак си обаче се свиква с водата и не е толкова зле. Впоследствие навън на тънкия ветрец ми беше що годе добре. Събух мокрите бански, подсуших се, сухи и топли гащи и обратно полар, яке и т.н. Хора нямаше, та преобличането не представляваше проблем, не, че ако имаше щяха да ме притеснят особено.
Продължих разходката си покрай плажа.

Седнах да позяпам залеза, много романтично, макар и сам.

Ето го и него.

Морето се пенеше в очакване на слънцето да се потопи в него.

И самотната нефтена платформа.

Продължих обиколката си.

Самотно конче обикалящо в кръг.

Минах покрай пристанището на Прино, подготвяха лодките за новия сезон.

На пристанището в Прино пристигат фериботите от Кавала, но този си беше закотвен и кротуваше до елхата.

Врътнах обратно към хотела. Вече беше тъмно, ето как изглеждаше и уличката пред хотела.

Спретнах набързо калорична консервена трапеза за Бъдни вечер.

В този момент повечето хора, са на трапеза отрупана с какво ли не, а аз се задоволявах с консерви риба и боб, съдба.
Легнах рано, исках да стана рано, да закуся и по изгрев слънце, което е около 8 ч. да потегля. Денят е къс и няма време за моткане.

Ден 2, 25.12.2019 г.

Честита коледа на всички !!! Събудих се в 7 ч. и започнах експедитивно да се стягам. Прогнозата за деня беше, че ще вали и затова избрах да направя коледна обиколка на острова този ден. Не исках точно типичната обиколка, исках да е разширена и да карам максимално по бреговата ивица, дори и по черни пътища. Общо взето на картата изглеждаше така.

Разтворих два хидратина в шишето на колелото, в раничката метнах два сандвича от софийските, два бара, малък и голям, снимачната техника и потеглих. Температурата на въздуха беше 6 градуса, облачно и се чудех дали няма да ме запука, както е по прогноза. Видях, че облаците са в планината и е много черно от другата страна на острова, та май бях уцелил на къде да тръгна, а аз бях потеглил на юг. Гларусите се плицикаха спокойно в тихите води.

Отбих се до пристана на Скала Калирахис.

След кратко изкачване, ето ме вече и над градчето.

Хора почти не срещах, но за сметка на това имаше планински кози и кактуси.

Небето беше със шарени облаци, навътре обаче си беше мрачно.

Първа спирка по маршрута е естествената лагуна наречена "Гьола". Ходили сме с Боби много пъти и съм скачал в нея, Боби беше малък и не се престраши тогава. Е сега нямах намерение да скачам.

`

Пътя до лагуната ми е известен, но знам ли и аз защо, може би заради хубавото скоростно спускане се озовах много бързо на плажа Калами и подминах разклона.

Нищо де, който му е къс акъла, са му дълги (в моя случай здрави) краката, защото спускането е скоростно и стръмно, и сега трябваше да го качвам до някъде обратно.

Огледах се, къде не съм завил и разбрах защо съм проуснал, имаше врата заключена с катинар и верига. Наложи се да мина в страни, където оградната мрежа беше прокъсана и преметнах от там себе си и колелото. Имаше табела частна собственост, но не се съобразих. Как може една лагуна, природна забележителност да е частна собственост, айде стига. Спускането е каменисто и стръмно, който е ходил знае. Изровено от водата порядъчно, до където можеше да се кара се спусках, после започнах да нося колелото по скалите, понесе първите си удари тук таме и вече не беше толкова лъскаво като преди, нажули се.
Ето го и "Гьола"

Името Гьол много подхождаше в този момент на лагуната. Значението на думата "гьол" е голяма локва със застояла вода, точно това представляваше.
Почти нямаше вятър, и вълните са ниски, съответно не достигат лагуната и не опресняват водата в нея.

Да скоча ли, да не скоча ли, това е въпроса.

Е хайде, няма да ви правя кефа, няма да скоча.

Локвата, на фона на морската шир.

Скалите са много интересни, по тях хопа тропа и слязохме с Блеки до долу.

Време беше да поемаме обратно нагоре.

Изкачването от Гьола е супер стръмно, каменисто и с доста свлечена земна маса. Беше момента да пробвам способностите на Блеки нагоре, до този момент не бях карал по такъв терен с него, тепърва се опознавахме. Определено има огромна разлика спрямо предишното колело, значително по лесно се изкачвах нагоре и много по-стабилно. Не след дълго се озовахме на асфалта и поехме по обиколния път. В далечината се виждаше Манастира "Архангел Михаил", зависнал ей там на скалата.

Следващата спирка беше един от любимите ми плажове Алики.

След кратък престой продължих. Черни облаци се стелеха над острова, асфалта беше мокър, имаше образували се огромни локви, явно наскоро се беше изсипало. Чудех се дали ще ме запука, до този момент минавах между капките.

В триъгълната чантичка на рамката бях нагънал якето за дъжд, винаги готов !!!
Попътно спрях на една чешма да дозаредя шишето с вода.

Следваха няколко изкачвания и спускания, все си виках ей сега след това изкачване и съм с Скала Потамия, но уви не идваше. В крайна сметка след няколко напана вече се спусках към градчето. Директно се позиционирах на пристанището.

Пусто, няма никой, а винаги когато съм идвал гъмжи от хора и заведенията са препълнени. Тръгнах по крайбрежната камениста уличка, по която често минаваме с Боби с колелата през годините. Обикновено се настаняваме на къмпинг Голдън Бийч и вечер след вечеря с колелата ходим до Скала Потамия, където играем Еър Хокей в един кът с електронни игри. Минавайки сега покрай този кът всичко беше прибрано, седяха само големите игри с баскетболни кошове, където целиш с топка. Продължих по уличката, където минаваме ние и влакчето за разходка лятото. Винаги като сме минавали е имало маси от двете страни на улиците и сервитьорите от таверните хвърчат между вървящите хора по улицата, а сега, нищо все едно е паднала бомба и е разрушила всичко, ни маси, ни заведения. Натиснаха ме спомени за това място, минавали сме от там десетки пъти и сега е едно такова различно, някак си буди в мен смесени чувства, ем носталгично, ем хубави спомени. Спомням си, че точно тук возейки се на влакчето с Боби се запознахме с нашите приятели от Москва, Марина и Никита. Нито животни, нито хора, нищо и никой, коледа беше все пак и хората си празнуваха някъде. Острова беше пуст. Стигнах до портала на любимия ни къмпинг, който посещаваме от 2008 г. Голдън Бийч.

Смея да твърдя, че това е най-хубавия къмпинг на острова. Много спокоен, и на метри от огромен плаж с перфектен пясък. В този момент само котките го обитаваха. Изнесох се към пристана в другия край на плажа.

От тук се виждаше целия плаж, чак до Скала Потамия.

Вече бях гладен и сгънах единия двоен сандвич с кашкавал, който си носех от България. Докато хапвах, срещу мен се извисяваше планината, на която бях хвърлил око и мислех да посетя на следващия ден. Днес не беше много гостоприемна, цялата обвита в облаци.

От тук насетне, поех по черния път покрай морето. Това е стария път за град Тасос.

Пътя ми е добре познат, с Боби често ходим по него до Вати пийч, най-хубавия на целия остров. Отново срещах само кози.

Пътя се виеше високо над брега.

Не след дълго достигнах и въпросния Вати бийч. Помня още през 2008 г. имаше изоставена постройка на заден план, но тази година са решили да довършат строежа и обстановката беше променена, спрямо това което знам. Има изграден нов път за строителните машини, като е заличен стария. Подминах отбивката и се оказа, че няма излаз нормален до плажа. Наложи се да се върна и да търся къде е стария път, бяха заринали отбивката. Хванах Блеки и преджапахме през гората напряко, като нареждах на ум грекосите, за дето са съсипали хубавия плаж. След като слязох долу, се оказа, че от плажа с перфектен пясък ситен като сол, и изглед като от картичките, е останала една съвсем малка ивица, не повече от 2 метра.

За първи път стъпих на този плаж през 2008 г. като дойдох по вода до него с корабче, заедно с дъщеря ми и бившата ми жена, Боби не беше проект даже все още. Лодката акостира навътре в залива, и аз скочих във водата и доплувах до плажа. Бившата ми жена и дъщеря ми доплаваха с малка лодка от корабчето до плажа.
Ето малко и от архива...

Айде поемам към плажа. Не обръщайте внимание на моржа във водата, грух.

Малкото ми момиченце, пък сега мома за женене стана... как бързо лети времето само.

Впоследствие през годините съм стигал то този плаж по най-различни начини, с колело, с мотор, с кола и с каяк, от Голдън Бийч до Вати Бийч, голямо гребане падна.

Айде обратно в реалността, че се отнесох. Сега отново бях с колело.

Следите остават ...

На Блеки и на планинските кози, е и той самия е една планинска коза в моите ръчички.

Водата и пясъка са перфектни както винаги.

В единия край на плажа имаше изоставена палатка.

Това беше, продължавам, денят е къс, а мен ме чакат километри. Следваща спирка Порто Вати.

Тук има доста мрамор, и трошляка го складират на камари. Метнах чернилката в трошляка, така малко за контраст.

Маслиновите дръвчета са заринати с мраморен трошляк.

Не след дълго се озовах и над Мраморния плаж. Рязко се появиха няколко кучета лаещи настървено. Над плажа има мраморна кариера, чуваше се лай някъде от високото, освен долу при плажа. Кучетата бяха доста и преминаването щеше да е затруднено. Страх нямам, но и не се мятам през глава, изграждам стратегия за безопасно преминаване. Огледах внимателно ситуацията, хора нямаше, ако ме нападнат край. Две от тях бяха вързани, едно на плажа, едно над него. Пътя минава между тях. Това което беше някъде на високо не ме притесняваше толкова, лаеше си от там. Имаше обаче едни големи които не бяха вързани. Определено не желаеха да ме пуснат. Започнах да се приближавам, обикновено вдигам високо ръка и гледам заплашително към тях, махам и те бягат, но това нещо не му действаше тази система. Слязох от колелото и се заредих с големи мраморни камъни, поне ги има в изобилие. Започнах да ги обстрелвам, това помогна. Не уцелих никое, но камъните бяха доста големи и кучетата подвиха опашка и се отдалечиха към плажа. Това ми отвори пролука за преминаване с колелото по пътя. Ето го и мраморния плаж от високо.

Защо се нарича Мраморния плаж, ами вместо мрамор има малки мраморни камъчета, също така цялото дъно е осеяно с тях. Ето отново от архива...

Боби сравнява мраморните камъчета от дъното със своите зъбчета.

Продължих по пътя, който е покрит с тези малки мраморни камъчета и развивах доста добра скорост с колелото.

Наближих град Тасос, спрях да огледам на навигацията как мога да разчупя маршрута и да не се прибирам директно по асфалта. Видях маркиран на картата малък път и реших да хвана по него. Началото на пътя беше една уличка с около 20 % наклон нагоре, другата алтернатива беше към асфалта спускане. Защо да се спускам, като мога да се изкачвам, хайде хванах по баира пак. Впоследствие баира вече не беше толкова стръмен, и пътя премина в горски. В ляво от мен се виждаха останките на стара крепост. Аз продължих покрай морето. След изкачването последва много хубаво спускане по такъв път.

Озовах се в близост до един малък параклис, който съм виждал само от ферибота, пътувайки към острова.

След параклиса, от тук надолу излизах в град Тасос.

Слизайки в градчето, работата беше вече ясна. Очакваха ме онези 17 км от предния ден. Пуснах се отново максимално близко до морето, покрай пристанището и хванах по познатия асфалт. Вече беше около 15 ч. и леко беше започнало да захладнява. Термометъра на колелото показваше 6 градуса. Мернах една странна змия покрай пътя. Доста дебело тяло, не ми беше позната като вид, но определено не беше смачкана, просто беше замръзнала, най-вероятно окъсняла да се прибере на време и парализа.

Докретах си до хотела. Огледах магазините по пътя, нищо не работи както и предполагах, добре, че се бях запасил от предния ден. Който го ял вече с гърчолята знае. Прибирайки се в хотела заварих възрастния собственик на рецепцията. Картинката беше малко като по филмите, едно спокойствие, само той и 7 - 8 котки, някой в скута му, другите се разхождаха къде ли не, по мебелите, рафтове, дивани. На острова има много котки, ама много и често се срещат премазани на пътя или убити от други животни. Видях една изтръгната глава на котка като части от гръбнака стърчаха след шията, явно някое голямо животно я е схрускало. Хазяина ми се усмихна и ми махна да изчакам. Влезе в стаичката зад рецепцията и извади една чинийка с лакомства, подаде ми я и кимна, че е за мен, явно по случай коледа. Зарадвах се на вниманието.

Бях се поизморил. Качих Блеки в стаята и се заоправях. Тръгнах да си взимам душ, но водата беше доста хладка. Викам си каквато такава, предни ден се къпах в морето, сега една хладка вода ли ще ме спре. Да де ма като си мръзнал цял ден навън някак си ти се ще горещ душ, но не би. Сгънах храна от консервите и се ориентирах към леглото. На следващия ден щях да се качвам в планината, трябваше да отпочина и да събера сили. Някак си минах между капките днес, по прогноза трябваше да вали, но явно беше валяло преди мен, отново извадих късмет. Проверих прогнозата за следващия ден, уж беше да не вали. Коледа беше, аз бях сам в хотелска стая на опустял гръцки остров. Някаква идилия със смесени чувства ме беше обзела, но се чувствах добре, правех това което обичам да приключенствам. Лека нощ !!!

Ден 3, 26.12.2019 г.

Денят след Коледа. Отново станах в уречения час. Днес щях да вилнея из планината сам, и трябваше да се подготвя по-добре. Не, че ще е сефте да вилнея в чуждоземска планина сам, имайки предвид велоприключението ми в турските планини преди няколко години. Подготвих се добре, взех и кемълбега този път с 1 л. вода освен шишето на колелото с хидратина. Не е ясно къде и дали ще има вода някъде. Взех си сандвичите и баровете в раницата, оставих място да успея да натъпча полара в нея, тъй като щях да катеря нагоре и да ми е жега с него. Якето за дъжд не излизаше от триъгълната чанта на колелото. Малко преди изгрева потеглих. Фаровете бяха заредени от предната вечер, ако окъснея някъде, да имам светлина. Планина е, всичко става. Целта днес беше да се кача до най-високата точка на острова, връх Ипсарио 1204 м. н.в. Много пъти съм идвал, на Тасос, карали сме с Боби из планината над Теологос, но никога не сме се качвали до Ипсарио. Маршрута, който си бях заложил в навигацията беше подбран така, че да се кача от едно място и да сляза от друго. Целия трак изглеждаше така в крайна сметка.

Поех, термометъра на колелото показваше 3 градуса, значително по-ниска температура от предния ден, и се усещаше. За късмет отново беше безветрие. Започна да се развиделява.

До Скала Марион карах по същия път както предния ден, около 14 км, след това вече започнах да навлизам в планината. Продължих с полегато изкачване по асфалт към Мариес. След Мариес вече навлязох по черен път.

Имаше табела за Водопада Мариес и реших, че ще се отбия да го видя. Стигнах до езерото, водопада беше под него. Подплашихме едни кози, и се смъкнахме с Блеки в подножието на водопада.

Ето го и него от близо.

И малко на ПРО да се направя, с размазана вода.

Гьолчетата до водопада бяха с много интересен цвят.

Облаците над езерото Мариес бяха много красиви.

Реката тече по скали и са се образували интересни форми.

Стигнах разклона за Ипсарио. Тук има голям кръстопът водещ в различни направления, също така има изграден и заслон.

До тук пътя е приличен, от тук насетне е важно на, къде ще хванете. Аз си бях избрал възможно най-неблагоприятния път, при все, че имаше толкова много възможности, но не знаех с какво се захващам. От разклона започна едно доста стръмно изкачване с огромни камъни. Някак си успявах да въртя с Блеки нагоре и да запазвам баланса в същото време. Изминах така с невероятни усилия някъде не повече от 500 м и реших, че е по-добре да побутам. Впоследствие наклона намаля, но камъняците си останаха, та го изкарах така до края. Тук набрах много рязко височина за кратко разстояние. Така изглеждаше пътя по който бутах.

В един момент камъните свършиха и пътя стана по-приличен. Гледката беше впечатляваща.

От разклона започнаха проблемите, защо не си карах по царския път и аз незнам, ама нали все да е приключенско и забавно. Хайде и първото свлачище.

Леко е отнесло пътя само. Започна поредица от свлачища през няколко стотин метра. Чат пат се оправяше пътя.

В повечето случай свлачищата бяха сравнително лесни за преминаване, като пренасях колелото внимателно. Имаше и на много места паднали дървета. Почвата ако може така да я наречем беше камъни и пясък и свлачище не беше много трудно да се образува с лекота, при наличието на вода.

Пътче, къде си ?

Няма ме.

С увеличаване на височината играта загрубя. Започнах да се измарям, май повече време отделях да пренасям колелото през свлачища, от колкото да го карам. Стигнах до едно място на, което се наложи да спра и да помисля какво ще правя. Положението беше меко казано брутално.

Течеше река от склона, пред мен беше тотална разруха. Погледнах навигацията, дали няма начин да се заобиколи от някъде, ако се върна. За съжаление нямаше такава опция според картата с която разполагах. На всичкото отгоре според заредения трак, се очакваше малко след като пресека, ако пресека тази яма, да направя обратен завой нагоре и да се наложи да пресека още веднъж свлачище причинено от същата река която виждах, само дето не знаех горното колко е лошо и дали ще успея там. Наясно бях със ситуацията, трябваше да реша дали ще се пробвам през това с риска да се наложи да го пресичам на обратно после пак, в случай, че горното се окаже още по брутално. Ходих до ръба на ямата, оглеждах варианти, мислих, мислих и нищо не измислих, яма си беше.

Отгоре нямаше как да преджапам, просто водата беше смъкнала всичко, колони, камъни, пясък. Реших, че ще спусна внимателно първо колелото в реката, след това ще сляза при него, и внимателно ще го изкарам от другата страна, само дето ямата е дълбока колкото мен и супер нестабилна, изградена от пясък и камъни. Рисковано беше, ако нещо подаде или залитна щях да се търкалям много метри надолу, макар и с каска. Адреналина се покачи, пулса ми се вдигна, сетивата се изостриха още преди да съм започнал преминаването. Спуснах Блеки коленичейки в ямата, само дето искаше да хване по склона надолу и се чудех как да го закрепя и заклиня някъде, изобщо не мислех как да му опазя боята, само как да не го загубя в бездната. Дрънчаха дискове по камъните, рамки какво ли не, накрая ми се стори, че е стабилно заклинен до колкото е възможно в тези условия. Седнах на песакливия ръб и внимателно се спуснах долу в реката. Сега се чудех как да стъпя стабилно, така, че да не залитна като се опитам да вдигна около 14 кг колело + аксесоари по него. Тази маневра трябваше да стане от първия път, вдигна ли го връщане назад няма, не мога да го пусна пак, ще ме повлече и двамата отиваме в небитието. И така направих захват в предната част на рамката и при седалката и раз, два, три, последва изтласкване на тежест над глава при стойка тип пикаеща крава. Метнах го на другия бряг. Не паднах, малко загубих баланс, но овладях положението бързо. Ако бяхме двама, щеше да е значително по-лесно и безопасно, тъй като можеше единия да е отгоре, другия отдолу и да подаваме като разпределим тежестта, играл съм го със Славенчето това в една кал на Лудогорския маратон, подавахме си колелата така в една яма и беше много по-добре с другарче. Да де, ма Славенче нямаше и давай юруш на маслините. Блеки беше вече извън опасност, но оставаше да извлека и моето снажно тело извън дупката. Имаше една издатина като прагче, но и нямах доверие. Първо я настъпих така да пробвам ще подаде ли, оказа се, че е добре споен пясък с камъни, та на втория тласък успях да изскоча с набиране на ръце и оттласкване от този ръб върху отсрещния бряг. Ето и уплашената ми физиономия, на това преминаване пулса сигурно отиде поне на 180.

Ей това пред предната гума на колелото прекосих, само дето не се вижда точно дупката.

Гадорийте не свършваха.

След като направих обратни завой и се върнах до същата река, видях и новото свлачище за пресичане, не беше чак толкова зле, извадих късмет, не желаех пак да се боря с долното. Стигнах до Астро къмпинга.

Има такъв изграден в планината за наблюдение на звездното небе и лятото се пълни с палатки. Потеглих по пътя.

Викам си брей, там отсреща в облаците сигурно е Ипсарио, бая изкачване ме чакаше като гледам, но реших да погледна трака. Опааааа, Ипсарио е точно в обратната посока на тази по, която поех. Да де, но аз път не видях там, където сочеше навигацията. Както и да е, на там е явно. Поех бутайки по една мега стръмна козя пътека.

Стана трудно и за бутане, та започнах да нося колелото. Е тука вече ми излезе джигера. Не стига, че тясна и стръмна камениста пътека, но и някакви трънаци с мнгоо остри бодли и се налагаше да вдигам високо колелото за да не се пукне гумата на някой бодил.

Зор, но пък гледка.

Това беше пътека да си креташ със щекичките нагоре, не да мъкнеш колелото на гръб.

Взех малко въздух и пак поех, поне гледката си заслужаваше.

Облаците не ми харесваха, приближаваха се към мен и очаквах да ме превземат и да стане само мъгла на всякъде. Спрях преди да са се приближил достатъчно за някоя друга снимка.

Това зад Блеки е залива на любимия Голдън Бийч, през който минах предния ден.

Ето и една панорама.

Продължих да се мъкна по скалите нагоре, имаше и ниски дръвчета, които затрудняваха допълнително преминаването. В един момент видях покрития с мраморни камъчета главен път и усмивка грейна на лицето ми. До преди това се проклинах от къде съм тръгнал. Бях на около 200 м от върха. Вече можех и да въртя педалите. Самия връх се намира на една скала, на около 20 метра от края на пътя. Изкачих се с колелото до пирамидата, но закъснях, облаците вече ми бяха скрили гледката към залива на Голдън бийч, жалко явно пак ще се идва. Ето ме и на 1204 м връх Ипсарио, тавана на остров Тасос.

Планините които се виждат зад мен на снимката, от там дойдох, тръгвайки от морския бряг. На пирамидата имаше кутия с тетрадка и химикалки, в която да се запишеш, че си се качил. Последните записали се преди мен бяха от 10 Октомври, шотландци.

Гледката е впечатляваща, макар и да не успях от самия връх да снимам залива, поне от по-ниското успях.

Термометъра показваше 1.2 градуса.

Облаците доста заплашително искаха да превземат върха, мъглата нямаше да е опция при спускането по каменист терен. Прегледах набързо маршрута, имаше отбивки, та трябваше да внимавам като се спускам да не изпусна някоя. Идеята беше отново да не карам през цялото време по царския път, а да кривна към Теологос. Предполагам щеше да ми навлече нови проблеми това, но такова е положението на бедния, самотен, коледен приключенец. Хапнах и другия сандвич и един бар за да мога да възстановя сили, след бруталното носене и да съм в кондиция на спускането. В началото от върха пътя е изровен и с големи камъни, но това първите 200 м, след това става сравнително гладък път, покрит с чакъл от мраморни камъчета. Усетих стабилността на широките гуми с голям грайфер и си позволих да се засилвам. На места отново попадах на изровени от водата участъци и малки свлачища. Това всъщност е класическия път, по който се качва до Ипсарио и с джиповете и с колела. На разклоните спирах да си поглеждам навигацията, тъй като нямаше да карам изцяло по него и щях да кривна към Теологос. Стигнах разклона, трябваше да направя един обратен завой. Направо главния път изглеждаше прилично, отбивката беше с изровени големи камъни. Тръгвам, тъкмо ще има тест на новото колело. Думба лумба, поддържам прилична, безопасна скорост надолу. Голямо друсане, автоматичното колче за седалка, много полезно. Седалката долу, рамката с нисък център на тежестта, гумите широки с отлично сцепление, кормилото широко, задната спирачка оказва достатъчно спирачно усилие, така, че да позволява на колелото да се засилва твърде много. То хубаво, но това са едно 12 км все така и започнах да се изморявам от нагъзената стойка, задника някъде при задната гума, ръцете изпънати, краката и те, представете си колко е неудобно. На някой места загрубяваше.

На други леко отпускаше.

На трети прекъсваше ...

Така да не е скучно нали малко. Гледките и от тази страна на планината не са никак за изпускане.

Колкото повече се приближавах до Теологос, толкова по-добър ставаше пътя. В един момент видях един Нисан Микра в страни и си казах, е добре до тук беше драматичното. Продължаваше да е черен път, но вече в много добро състояние, пак с каманяци, но не толкова огромни и си позволих да се спускам с 30 - 40 км/ч. Минах през нещо като вилна зона и очите ми зърнаха асфалта. Не можете да си представите, колко щастлив се чувствах, че виждам асфалт. Ръце, кръст, крака, всичко ми се беше изморило и напрегнало. Ако някой си мисли, че спускането по пресечен терен е много по-лесно от изкачването, дълбоко се лъже. И пулса е подобен на този при изкачването. От Теологос надолу, пътя го знам. С Боби едната година се изкачвахме от там към планината. Надолу беше полегато спускане, но само асфалт. Започнах да пускам и в един момент срещу мен един човек в инвалидна количка с някаква торба в скута и помпи нагоре по баира с ръце. Усмихва ми се и ми маха, аз набих спирачки и за секунда се зачудих, дали да не спра и да се върна да му помогна да го избутам до горе. После ми мина през главата, че съм спуснал около 2 - 3 км, а той е качил 6 - 7 км по този начин и явно не се нуждае от помощ, ами си тренира. Продължих спускането, не след дълго се озовах в Потос. Заоглеждах се за магазин, но уви нямаше отворени. Имаше една сладкарничка отворена, бях на 60-ти километър някъде и реших да спра да почна малко и да се подкрепя с нещо бързо енергийно.

Поприказвах си малко със продавачката, казах и от къде идвам и тя ми направи знак, че само ходела от тях до сладкарницата и обратно. Хапнах и продължих, щеше ми се да хвана залеза някъде. Вече бях само по асфалт и можеше да държа добро темпо.

21 км до Прино.

Облаците бяха разкъсани и чат пат слънцето се показваше, даже се наложи да спра и да си сваля полара. Сянката ми ме преследваше.

На Скала Марион реших да не минавам по главния път, а да сляза да видя градчето. Хора почти нямаше, малко и спретнато, разположено в малко заливче.

Качих се пак на главния път. Малко след Скала Марион мернах един рибар във морето, цопаше си чепарето от лодката.

Наближаваше залеза, минах през пристанището на Прино, ферибота беше самотен закотвен на пристана.

Отправих се пак към онази пейка от първия ден. Разположена е на страхотно място. Ако беше лятото да е пълно с хора по плажа, може би нямаше да е толкова романтично, но сега само аз и пейката и няма никой, романс. Зачаках потапящото се слънце да се скрие под своята завивка, а то все още криейки се зад облачетата леко надничаше.

Надничаше, чертаейки една светла диря в спокойното море.

Ето те и теб, източник на витамин Д, в цялата си прелест.

Облачета ли оранжеви.

Големият кораб минаваааааа.

Това беше, запалих си фаровете и се отправих към хотела. Чувствах се щастлив и доволен и от днешния ден в живота си. Отново нямаше никой в хотела и отново не работеха хранителните магазини. Качих колелото в стаята и се заех да се изкъпя. Да де, но водата пак хладка. ААААА не, този път няма да го бъде. Слязох да видя дали не се е появил дядото на рецепцията, но го нямаше. Върнах се и се заех да изям всичко, което беше останало като храна, а то не беше никак много. Трябваше повече да си купя първия ден. Не беше малко като количество, но предвид изразходените калории за деня, не ми стигна. Слязох втори път да търся дядото, но го нямаше. Звъннах му по телефона, знаех, че не говори английски език, но казах само "Ноу хот уотър", той се сепна и каза "НЕ НЕ", което значи "ДА ДА" на гръцки. След малко доприпка до хотела от някъде, и се качи на моя етаж. Влезе в една стайчка и нещо ръчка, след което ми каза да пробвам пак, е вече имаше топла вода, благодарих. Влязох и с кеф се нагрях така едно добре, имах нужда. Отоплението беше на климатик, който спирах докато спя и пусках да загрява само, когато съм в стаята. От храната ми остана само един протеинов грамадански бар 450 калории, който не изядох преди лягане, но всичката друга храна я отнесох като куцо пиле домат. Както си лежа на кревата поглеждам Блеки, о горкия страда, но аз щях да страдам повече на следващата сутрин, предната гума на мекица. Хайде надигай се от топлия креват и сваляй гума да правиш. Изкарах един голям трън и понеже не исках да слагам единствената ми здрава резервна гума, реших да лепя тази. Хакнах лепенката и стана от първия път. Напомпах я и я монтирах на колелото. Сега се молех на следващата сутрин да е ОК като стана, не да правя пак. Навих си часовника за по-рано, да мога да хвана магазин отворен за храна, нямах нищо за закуска и за ферибота, и да имам време да реагирам ако се окаже, че пак е спаднала гумата. Измих зъбите и легнах, не безкрайно спокоен, но достатъчно. Лека !!!

Ден 4, 27.12.2019 г.

Станах в 8 ч. Първото нещо, което направих след като отворих очи беше да погледна предната гума на колелото. Не беше на мекица, отдъхнах си. Станах и я пипнах, ами омекнала беше, но не беше мекица. Добре, ударих няколко помпи да стане твърда, що спада по-малко, не е страшно, ще я правя в София. Събрах си багажа набързо в раницата и слязох да си купя закуска. Магазина за щастие работеше и се заредих подобаващо, как бях изгладняла само ейййй. Взех си и разни нещица за ферибота. Бях планувал да се отбия и разходя из Кавала, като хапна на обяд там Гирос. Не се мотах много, гонех ферибота в 11:30 ч., тези 17 км са около 50 мин до час, с тежката раница на гърба хич не беше гот. Реших да тръгна в 9:30 ч. за да имам 2 ч. до тръгването, ако нещо имам проблем пак с гумите. Смъкнах раницата по стълбите, след това колелото. Този път на рецепцията беше една жена с дете на около 7 - 8 г. имаше "Калимера", "Добро утро" на гръцки. Жената се опита да говори нещо на развален английски, усмихваше ми се нещо. Върнах и чинийката от сладките, които получих за Коледа и благодарих. Тръгнах на време. Задника ми не се чувстваше хич добре, но това са неволите на колоездача, както при моторите, но тук някак си по-вътрешно го чувстваш. Стигнах около 10:30 ч. на пристанището, оказа се, че има междинен малък ферибот, който тръгва в 10:45 ч. Това беше супер, щях да чакам само 15 мин да тръгването, не 1 час. Метнах се на най-горната палуба, кабината беше празна.

В един момент се появиха двама дебели гърчоля с пуловери, без униформи и се намърдаха в кабината. Запалиха двигателите и се развикаха по радиостанцията на екипажа. Потеглихме. Довиждане мой обичан и вечно красив остров, ще се видим скоро пак.

Диря, след диря...

Малкия кораб се движеше с около 22 км/ч, докато големите се движат с около 15 км/ч и така стигнах по-бързо до Керамоти. Колата си беше там, метнах набързо Блеки в багажника и раницата и отпраших за Кавала. Минах покрай летището, където видях на живо един стар DC-10, не бях виждал такава машина, явно бракувана беше зарязана там в страни. Характерно за този модел е, че двата основни двигателя се намират под крилете, има и трети двигател в опашката. В Кавала и аз не знам защо, се набих в най-голямото задръстване в центъра, там е платено паркирането, а аз не търсех това. С доста мъка се измъкнах от центъра и се позиционирах в западния край на града. Свалих колелото, извадих малката раничка и поех по уличките на кавала.

Този град винаги ми е бил много приятен и спретнат, има едно такова хубаво настроение в него, а е само на 300 км от София. Мислих да посетя крепост Кавала.

Алея с палмички.

Имаше и възрастни хора къпещи се.

Запътих се да търся Гирос, бях вече гладен. Намерих една Гиросджийница, подпрях колелото отвън и влязох да си взема един XXL. Седнах на масичките да го хапна като бял човек, на това казвам аз рикавъри райд.

След като го хапнах, се отправих към стария град. По пътя минавах покрай пристанището и снимах видео с камерата от ръка. Четири девойки като ме видяха да снимам и се размахаха и заусмихваха, отвърнах и аз с усмивка. Усмивката краси човека !!!

Хванах по стръмните улички на стария град към входа на крепостта. Качвал съм се с мотора по тях и горе долу знаех на, къде да хвана, с мотора е много тегаво да се маневрира по тях, заради острите завои. С колелото пък е зор, защото на места наклона е над 25 %, но на най-лека предавка ставаха нещата. В крепостта ми взеха 2.50 Евро вход, колелото оставих на отговорно пазене срещу касата. Самата крепост не представлява нищо особено, останали са само стени, но пък гледката от кулата и е уникална.

Ето и една панорамка.

Пристанището.

Корабче.

И моя милост.

Хвърлих едно око на Блеки, там беше послушен.

Стръмните тесни стълбички на кулата.

Взех си колелото и се спуснах от към Акведукта.

Ето го и от долната страна.

Врътнах още малко и се отправих към колата, настоях се с две думи.

По пътя реших да спирам тук таме да уловя в обектива си атмосферата и местното население.
Рибар шие мрежата си.

Подводницата на Немо.

Гларуса и Голфа.

Елените.

Натоварих се в колата, беше около 14:30 ч. и потеглих към София.В Кавала беше около 8 градуса, но за София очаквах около 2. Времето беше хубаво и този път реших, че ще мина през Драма и Гоце Делчев. Ето ги и планините след Драма.

Пътя беше сравнително спокоен, наближавах границата.

Беше празно, 2 коли и аз, минах за 5 мин. Пътя беше сух, но след като минах Гоцето започна да се стъмва. На Банско вече бях по тъмно. На магистралата нямаше и следа от снега, който ме пра 3 дни по-рано. В София пристигнах в прилично време около 18:30 - 19:00 ч. Разтоварих колелото и раницата и се прибрах.
Впоследствие установих, че и задната гума спада по-малко, както и предната. След разглобяване се оказа, че на предната има скрито трънче на друго място, което извадих, а на задната един огромен трън, който си седи и запушва дупката, в момента в който го дръпнах и спадна за секунди. Та така предната с две дупки, задната с един, а уж само камъняк било на Тасос.

Дни след като се прибрах усмивката не можеше да слезе от лицето ми. Заключение няма да пиша, всичко е в увода. До нови срещи приятели и не забравяйте да приключенствате.