Така започва една патриотична песен на Добри Чинтулов. Любимата ми от всички планини в България е Стара Планина, точно поради тази причина от няколко години на сам ми се върти в главата да мина всички проходи през нея или поне тези които са сравнително лесно проходими. Липсата на време ме е спирала постоянно, но най- на края успях да отделя два ценни дни и да премина през по- голямата част от тях. Маршрутите за двата дена претърпяваха промени постоянно, като окончателно в движение първия ден малко го съкратихме поради неяснота във Върбишкия проход. В крайна сметка предполагам би могъл да се премине с мотор въпреки състоянието му, но решихме да не рискувам поради ограничение във времето и забраната за преминаване през него. Окончателно се получи следното:

Два дни 6.06 - 7.06.2015 г., 1423 км, 20 прекрасни часа прекарани в планината, предбалкана и подбалкана.

Предвид чукарите и малките селски разбити пътчета както можете да се досетите и сами цялото това мероприятие се предприе на две колела, съвсем различно е усещането когато си на мотор и чувстваш с цялото тяло климата, миризмата на природа и се сливаш с всичко това. В начинанието успях да увлека още двама мотористи, и един трети който се под включи втория ден. Постоянно присъствие по целия маршрут бяхме АЗ с Honda Varadero, Стоил (Stuman) с Триумф и Киро (T-Мac) с КТМ Adventure и през част от втория ден Иво с Aprilia Caponord. Малките пътчета през които се движихме през целия ден бяха в доста окаяно състояние с много дупки, пясък, кръпки и т.н. за тежките ендура не бяха особен проблем но Стоил с неговия пистово- туристически мотоциклет не му беше много комфортно но се справяше добре, мисля, че го убедихме да вземе тежко ендуро.
В Събота стартирах от гаража в 7:00 ч., със Стоил и Киро имахме уговорка да се срещнем на бензиностанция Лукойл на изхода на София посока Пловдив в 7:30 ч. Киро беше предупредил, че може да закъснее и да тръгваме ако го няма та със Стоил заредихме и към 7:40 ч. потеглихме по магистралата, точно тръгнахме и Киро звънна, че ще тръгне с час закъснение и ще ни догони по маршрута. Хванахме магистралата към Бургас, то силно казано магистрала поради големия брой затворени участъци за по 11 - 12 км, където се кара в лента и половина. Хубавото беше, че като се приближиш зад кола или камион и в повечето случай ти правят място и внимателно можеш да ги подминеш. След като подминахме Пловдив вече нещата се подобриха и стана дълга и скучан магистрала, почти без движение. На някой места имаше много силен страничен вятър който придава значителен дискомфорт.През повечето време се движехме с около 140 км/ч по километраж, според GPS-а скоростта беше около 130 км/ч +/- няколко километра. Оставаха около 50 км до разклона за с. Българово, когато Стоил ми направи знак, че му е светнала лампата за бензина, нямаше къде да заредим за това просто продължихме. В Българово спряхме на местната малка бензиностанция, това беше и първата спирка след като потеглихме от София, нямаше време да се моткаме по магистралата за това я взехме на екс, и двамата имахме стопери на ръчките на газта които по такъв маршрут помагат доста за да не ти се изморява китката. Бяхме изминали около 350 км, на мен ми светна лампата малко преди разклона, но Стоил се оказа, че е останал с 1 л в резервоара, доста на границата бяхме. Аз капнах 3 - 4 литра и целта ми беше да стигна до Лукойл-а на Каблешково но реших да не рискувам. Следващата спирка беше въпросната бензиностанция.

Там направихме малко по дълга почивка, заредих до горе, хапнахме по нещо сладко, изпихме по половин литър вода и отпрашихме към Дюлинския проход. Пътя след Каблешково е приличен, с много кръпки и неравности нищо страшно, но не е гладък асфалт, друса си и то сериозно. Хванахме през прохода, имах чувството, че сме в някаква пустиня пълна с влечуги, караш кавото караш и бам някоя змия на пътя, една втора трета, няколко заобиколих без да сгазя, Стоил каза, че е прегазил една, друга вече беше прегазена, зелени гущери от големите притичват абсолютен слалом между влечуги, за капак тесен път за кола, кола и половина през по голямата част от прохода, настилката където е останала такава в уникално лошо състояние, камъни, дупки пясък, кръпки каквото си представите най- лошо там е :). Ако се налага с кола да минавам от там ще е само ако няма никакъв друг път през който да мина, в никакъв друг случай не бих минал от там на 4 колела, разминаването с насрещно идващ автомобил може да стане само с излизане отстрани на банкета, с моторите се разминавахме с малкото автомобили през прохода като караме по ръба на асфалта.

Като цяло е красиво, с ниска надморска височина, все пак бяхме в края на планината, природата е по различна от колкото в централния балкан, беше ми интересно, не бях минавал никога от там.

Наближихме Старо Оряхово и GPS-а почна да ми говори в каската, че скоро трябва да завивам, и добре, че ми говори иначе щях да отпраша, една малка отбивка приличаща на горски път на дясно, завихме и хванахме много китно и приятно пътче, тясно подобно на Дюлинския проход с много дупки но от всякъде заобиколено от високи дървета и се движиш като в тунел. За съжаление временно не разполагам с екшън камера и голяма част от красотите които видяхме не мога да ви ги пресъздам визуално, само като текст от моята гледна точка. Подминахме с. Пчелник, с. Горен Чифлик и стигнахме до с. Цонево, около Дългопол се включихме в Айтоския проход, малко след това и влезнахме в участъка с мостовете които минават през долния ръкав на язовира. Много впечатляващи са мостовете на двупосочната ЖП линия.

Пътя през Айтоския проход е с не добра настилка, но няма дупки, просто е с кръпки и е неравен но нищо страшно, ако караш внимателно всичко е наред. Следващата спирка беше малко по на долу, на Чудните скали. Много интересно скално образование, има остатък от асфалтов път който минава под тях като през прокопан тунел, нямаше време да слизаме долу за това снимахме само от далеч.

Киро все още не ни беше настигнал за това сме само аз и Стоил на снимката, може да нямах екшън камера, но за сметка на това носех статив за фотоапарата за да може да си правим селфита хаха :).

След края на фотосесията потеглихме отново през Айтоския проход, беше станало към 13:30 ч. и все още не бяхме обядвали. Към края на прохода мернах в ляво едно Турско ресторантче и реших да спрем да хапнем по една Адана Кебап.

Настанихме се в тази беседка, бяхме само ние и собствениците предполагам на мотел- ресторанта. Един чичо който му беше трудно да говори Български ни взе поръчката. Бяхме качили моторите горе до беседката.

В този момент се чу грохот от към прохода, помислих си веднага това ако не е КТМ с отворено гърне :), за късмет Киро минавайки покрай заведението погледна на ляво и ни мерна как махаме от беседката, за малко да се разминем :). И той не беше хапвал та поръча и се събрахме :).

След като се замотахме около час, час и половина се метнахме пак на машините. Бяхме в края на прохода и оставаше само прав участък до Айтос, след което хванахме вече разтоварения подбалкански път посока Карнобат, участъка беше кратък и го взехме за малко време. Хванахме през Ришкия проход, уникален, чисто нов асфалт, маркировка, мантинели, знаци всичко както е по учебник, направо стъкло, бързи завой слаб трафик кеф на макс, гумите на ръба на всеки завой, тук таме камъчета и пясък но нищо страшно, въпреки, че се кефехме много и не ни се спираше реших все пак да спра за минута за да мога да ви покажа все пак някоя снимка.

Продължихме през прохода до Смядово където завихме на ляво. Пътя беше в сравнително лошо състояние с неравности и дупки с моторите я заобиколиш някоя, я минеш през нея но при 19 цола предна гума варадерото ги преодоляваше с лекота. Въпреки лошия път гледка да искаш уникална, нямаше как да не щракна снимка.

Едни безкрайни полета до където ти видят очите, никога не бях минавал през тази част на България и останах с много приятни впечатление от природата, напълни ми се душата направо. Подминахме Златар и стигнахме до Велики Преслав, завихме на ляво през Върбишкия проход и изненада, знак Върбишки проход ЗАТВОРЕНО. Брех какво бях гледал уж, че е отворен и почнахме да се чудим. За сметка на това веднага след знака чисто нов асфалт с маркировка, мантинели, знаци перфектен, казвам си караме пък ще видим. Много приятни завой виещи се покрай отвесни скали но за кратко. На една чешма видяхме отбила кола с местна регистрация и решихме да спрем да питаме какво е положението на долу, тъй като тук изглеждаше перфектно. Отново хора трудно говорещи Български език но пък отзивчиви. Обясниха ни, че пътя е направен до Върбица след което не е поддържан от години и бил черен според тях, с липсващ на места асфалт, веднага го асоциирах с Кашана, тъй като и двата са затворени целогодишно. На гугъл стрийт вю-то го има заснет но 2012 г. вижда се тесен път за една кола подобен на Дюлинския проход, в сайта на автомобилната администрация беше отбелязан като затворен целогодишно от края на 2014 г., до преди това е бил затворен само зимата. Хората ни обясниха, че най- добре е след с. Менгишево да хванем на ляво и да излезем на Котелския проход, решихме да ги послушаме, тъй като не разполагахме с време за експерименти, пък и на Стоил нямаше да му е никак комфортно ако се движехме по тесен път с частичен асфалт, някой път може да се иде специално да се пробва този проход ако е останало нещо от него разбира се. Другата причина да се откажем, беше, че на чешмата установихме отново недостиг на гориво при Стоил и Киро, аз си имах достатъчно но явно не бяхме синхронизирали все още зарежданията. Според GPS-a най- близката бензиностанция беше на 61 км в Омуртаг, Киро каза, че му пише на борд компютъра, че има за още 50 км гориво :), Стоил пък му светеше лампата пак, въобще картинка бяхме на сред планината без гориво, нямаше как да източим от при мен, аз имах в изобилие. Прерутирах GPS-а и потеглихме, щяхме да действаме според ситуацията, в крайна сметка аз бях водача и трябваше да се съобразя със синхронизиране на резервоарите но уви забравих.

В първото село Величка спрях да питам един дядо къде е най- близката бензиностанция, той каза, че имало такава в с. Ябланово, което беше на няколко километра, на GPS-а не беше отбелязана, а по принцип всички дори и малки бензиностанции са отбелязани. По пътя нямаше как да не спра и да не отразя прекрасната гледка.

Много голяма площ необработвана земя, но пък стоеше добра със зеленината и огромните поляни.
Стигнахме въпросното село, оглеждах се насам на там вече стигнахме края на селото бензиностанция не видях и спрях да питам една жена, тя каза подминали сте я в центъра е, брех айде на обратно и мяркам два метални фургона до една къщичка на единия има надпис дизел. Спрях и слязох да видя какво е положението. Нямаше никой около фургоните но на една пейка на 30 м от там пред къщичката седеше един дядо, питам го това ли е бензиностанцията, той казва да питам има ли бензин или само дизел, казва има и бензин.

Веднага асоциирах тази бензиностанция с такива подобни от колеги мотористи карали из Африка :), не вярвах, че все още има такива в Европейския съюз, в крайна сметка беше спасителен кораб :). Казах на Стоил и Киро ако искат да си сипят по 3 - 4 литра за да има до Омуртаг за около 40 км още. Дядото ме чу и се засегна, почна да ми обяснява, че техния бензин бил по хубав от на другите бензиностанции тъй като се наливал с, не разбрах с какво и щял протокол да ми покаже хаха, касова бележка не даде разбира се, бе тотално незаконна работа но спаси положението. Включихме се при с. Тича в Котелския проход, колкото по на запад отивахме толкова природата се променяше, Пътувайки за един ден толкова много километри през планината човек може да придобие представа за разнообразието на Стара Планина и за нейната красота. Редуваха се различни гори, различни животни различни растения, миризмата се променяше постоянно.
Стигнахме Омуртаг и спряхме да напълним до горе баките на един Ромпетрол. До момента нямахме ясен план за вечерта,но след съкращаването на пътя с около час час и половина картинката се изясни, ще си напазаруваме мръвки от Елена и ще си направим сами вечерята на село. Звъннах на един приятел да ни очаква и да се включи към нашата вечер, тъкмо е майстор на мръвките и ще съдейства да ги пекне. След като организацията се заформи потеглихме през последния етап от днешния ден през Стеврек. Много пъти съм минавал пътя Елена- Стеврек но никога от към Омуртаг, в Стеврек имахме роднини и имам много сантиментални спомени от там. Точно на това място съм ял домашно приготвен кашкавал, мазал съм си филия с домашно избито краве масло, пил съм козе мляко и какво ли още не. През далечната 87 година с покойния ми дядо съм прекосявал точно този балкан пеша от малко преди Елена директно през гората през местността Виданово която вече не съществува до Стеврек където преспахме. Местността Виданово е била заселена и Дядо ми е родом точно там и познаваше района много добре, въпреки, че по това време съм бил сравнително малък все още имам ясен спомен от този преход през дивия балкан, който не бих могъл да повторя тъй като най- вероятно ще се загубя в гората. Незабравимо докосване до дивата природа в най- чиста форма, та с това отклонение исках да споделя, чувството което изпитах преминавайки от там отново макар и на бързо с мотора. Пътя през Стеврек беше в много лошо състояние но, нищо по различно от останалите лоши пътища които минахме този ден. Гледката към планината беше уникална.

В самия Стеврек уличното осветление беше ултра модерно със лед лампи и само захранващи се бели стълбове със слънчеви батерии и акумулатори, без стърчащи кабели между тях, на фона на старопланинско малко селце се открояваше това осветление последна дума на техниката. Ето и малко от пътната настилка.

Слязохме в Константин, както ни бяха предупредили месни колеги мотористи точно по това време имаше ромски събор и главния път беше изпълнен с хора и сергии, като беше силно затруднено преминаването през селото, но с повече внимание не можахме да прегазим нито един ром. От Константин до Елена пътя е чисто нов и бързо пристигнахме в Елена, където се отбихме до магазина да напазаруваме вечерята, след още 20 км и около 19:45 ч. стигнахме до Златарица, точно пристигаме и моя приятел се задава срещу нас с една папаки :) та само мотористи се събрахме :). Прибрахме моторетките на бързо на сухо за всеки случай, не че ни беше валяло някъде но по добре да са под навес.

Починахме, полафихме, похапнахме чухме се с Иво за уговорка как да се видим следващия ден, изкъпахме се и след 830 км беше време да се метнем по креватите.

На следващата сутрин в Неделя станахм към 6:00 ч., имаше какво да се оправя, а нямахме време за губене, този ден ни очакваха почти само завой и малки пътчета, километрите бяха значително по малко но пък много по бавни. Слязохме сутринта да си купим от сладкарницата пресни току що изпечени закуски, които хапнахме в къщи. Иво пътува през нощта и остана да спи при роднини в Севлиево, уговорката беше да дойде в 7:30 ч. на Златарица и да се включи към нас, така и стана. Някъде към 8:00 ч. успяхме да потеглим. Маршрута за днешния ден съм го минавал десетки пъти в различни те му участъци и ми е доста добре познат, на куп не съм го минавал целия. Пътя до Стара Река е перфектен, чисто нов асфалт, широк, маркировки всичко. В Константин се бяха разбудили, но не беше чак такава лудница като предната вечер, в Майско си беше традиционно целия нов хубав асфалт в кравешки лайна, май месец минавах с колата и се оклепа до огледалата. След Стара Река се навлиза в прохода, пътя е тесен с не много добра настилка, участъка е около 5 - 10 км бързо се минава. Не случайно е забранен за камиони над 10 т, и както всеки път така и сега един ТИР летеше надолу с бясна скорост, за да се разминем отбихме отстрани на банкета, ама от ненормални убийци, ако ни беше засякъл на някой завой които нямаше видимост не знам дали щяхме да се разминем така леко. Стигнахме до билото.

След Бяла пътя става широк с перфектен асфалт без дупки, правен е преди години но е все още в добро състояние, тази част на прохода е подходяща да се кара от Юг на Север, но в нашия случай беше обратното кефа не е толкова голям, но все пак е приятно да се сюркаш по завоите макар и на долу. Има един участък където е пропаднал, няма проблем с минаването поне за сега. В Сливен спряхме на Лукойл-а който е точно след прохода. Напълнихме отново, този ден вече бяхме синхронизирали резервоарите и бях сметнал горе долу къде и как да зареждаме за да нямаме изцепките от предния ден. Пуснахме се по подбалканския път до Твърдица. Планината е извисяваше пред нас готова да бъде покорена.

Монтирах статива на една скала за да може да заснема цялата група на фона на Твърдица, е успях от втория път, защото самоснимачката ми е макс 10 сек и докато скоча от скалата и щраква :).

Неприятно беше, че силния вятър който духаше успя да събори статива с апарат и сега имам подбит апарат, за щастие работещ.
Прохода го взехме на бързо, и тук съм случвал на ТИР в насрещното стържещ мантинелите с прицепа, но този път за щастие не уцелихме такъв. Прохода се взима на един дъх, трябва да се внимава само за изскачащи сърни които не са рядкост и може да те съборят, тук там има пясък и камъни но нищо не типично за планински проход. Природата е много разнообразна, пролетно и есенно време е най- красиво през този проход, минавал съм го и двата сезона. Есента е невероятно цветна картина. Стигнахме отново до Елена, този ден два пъти минахме през Елена :). Хванахме пътя през Средни Колиби и яз. Йовковци, като спряхме на моста за фотка.

Пътя след Язовира до Плаково е отново тесен като за кола кола и половина и трябва да се внимава, последно съм минавал преди зимата, но след зимата бая се е разбил има много дупки, за сметка на това е къс участък. На Плаково хванахме през Големаните и излязохме на Нацовци ей така за разнообразие през селата, другия вариант беше да хванем от Плаково през Килифарево, но съм го минавал много пъти и реших да сменя малко маршрута. Тръгнахме през прохода на Републиката.

Отново в отлично състояние, пълен с турски тирове, широк кара си се нормално без изцепки, завоите са бързи. На едно място се бяха скрили в храстите едни полицай с камера и снимаха отзад, в последния момент ги видях и намалих рязко, дано да няма изненади, не видях знак обаче за това, че може да има камера, това не значи, че не е имало обаче. Интересно се получи в края на прохода където бях цъкнал на GPS-а преди Гурково да ме прекара от ляво през едно малко горско пътче което излиза на Николаево. После се спуснахме по подбалкана до Казанлък. Преди Казанлък спряхме от дясно на Лукойл-а да заредим и да хапнем по сладоледче, беше обяд, а не се очертаваше скоро да ядем. Запътихме се към Шипка след кратката почивка, оказа се, че точно този уикенд е празника на розата и в града беше лудница. Преминахме някак си и се отправихме към прохода. Шипка от Юг е отлична и подходяща за бързо каране по завоите каквото и направихме, полегати завои с хубави виражи, много възможности за изпреварване ако сте с мотор, направо отлично. До билото стигнахме неусетно.

Продължихме към Габрово, прохода от северната страна е в състоянието от преди години, не е ремонтиран, няма дупки но има кръпки и неравности. Минахме през Габрово и се отправихме към един много хубав и любим мой път от предбалкана, през Стоките - Острец - Априлци. Пътя е тесен за кола кола и половина, в някой участъци е доста разбит с дупки, уникално живописен, минава покрай една река, като къщите са разположени от другата страна на реката и до тях се стига по въжени мостчета. Глада почна да ни застига но се бяхме запътили към крайната ни цел механа "Кайзер" в Орешака. Речено сторено.

Похапнахме, починахме около час и половина и се отправихме към последния проход в програмата. За капак си бяхме оставили най- високия проход Беклемето. След като излязохме от Троян с голямо съжаление установих, че след зимата са се отворили големи дупки и трябва да се внимава много ако се кара бързо през прохода. Основния проблем е, че дупките са на най- невероятни места и са единични бройки, както си караш и всичко е наред изведнъж дупка и то голяма, която може да те свали от мотора, особено от южната страна. Изкачихме се до върха и спряхме за последни снимки.

Иво ни напусна на Орешака, тъй като имаше работи и трябваше да се прибере по на време. Спускайки се от Беклемето на долу почнахме да настигаме мотористи. Дестинацията е много популярна сред мотористите и имаше доста. Продължихме по подбалкана към София, движението беше просто ужасно, толкова сериозен трафик по този път не бях виждал никога, явно се дължи на ремонтите по магистралата, където стават километрични задръствания. Имаше страшни джигити които караха много рисковано и ненормално, с внимателно каране и изчакване успяхме да вземем този кофти участък от днешния ден без инциденти. Прибрахме се към 19:00 ч. в София, като последния участък направо ни развали настроението.
До нови срещи и до всички мотористи, пазете се скоростта убива !!!

Всички снимки тук: http://www.tonyco.net/Pictures/Prohodite_06_06_2015/