Събрах багажа, измих си зъбите и потеглих. Вдигнах малко шум на къмпинга, защото има едно стръмно изкачване на изхода, но какво да се прави - от сън спомен не остава. ;) Този ден отново бях без план, но ми се въртеше в главата да акостирам някъде на Мраморно море. По същата схема намерих в офлайн навигацията един къмпинг на брега на морето и се насочих натам. Пътят минаваше през прекрасни планини и се виеше нагоре-надолу типично за Турция, красиво и приятно, хубав асфалт. Започнах да огладнявам, часът беше около 10 и започнах да се оглеждам за гьозлеме. Мярнах едни заведенийца покрай пътя и обърнах.

Наредих мотора до другите ;) обаче се оказа, че все още нямат нищо за ядене и ми казаха да ида на близката бензиностанция, там имало заведение. Запалих и за 5 мин се озовах там.
Баща и син държаха заведението, бях единственият, търсещ закуска при тях по това време. Попитах за гьозлеме, но, уви, нямаше. За закуска имаше само гювечета с мезе, повече прилягаше за обяд, но като няма друго и за закуска ставаха.

Отново онзи уникално вкусен ориз и ... абе, всички си изядох чинно и почтено. :) Поприказвахме си, възрастният се опитваше да води разговор, като вкарваше по някоя дума на английски, аз се опитвах да обяснявам на турски с български турцизми – абе, забавно беше и течеше комуникацията. Наприказвахме се и потеглих отново, мислех само как ще стъпя на магистралата и каква невероятна скука беше там, но какво да се прави. Карах, каквото карах и спрях да заредя на една бензиностанция. Спря и един турски макси скутер. Заговорихме се с момчето, пътувал за Истанбул, имал и голям мотор, но този път бил със скутера. Тръгнахме заедно от бензиностанцията, скутерът поддържаше 120-130 км/ч, аз си карах в типично турски стил. В един момент застигам два мотора, които кретат с 90 км/ч на двулентов път с ограничение 110 км/ч. За моя най-голяма изненада моторите бяха с българска регистрация. Зарадвах се, изравних се с водача и му махнах, дръпнах малко напред, за да ми види номера и намалих пак до него, направих му знак да спрем някъде. В каската видях един безумен уплашен поглед втренчен напред, бибитнах да ми обърне внимание, като робот само се обърна и погледна към мен, след което си обърна без никаква реакция главата пак напред и продължи вперен в пътя да крета с 90 км/ч. Не можах да повярвам, явно тези момчета бяха доста спекли. Ако са за първи път в Турция е нормално, сигурно им се е видяло ад по пътищата, но пък и при условие, че виждаш сънародник, да не реагираш, нямам думи просто. Покарах още малко пред тях, пробвах да подам сигнал за спиране още няколко пъти, виждайки отбивки край пътя, но не срещнах интерес. Българска работа, подадох газ, както си трябва и заминах напред. Пътят беше изключително живописен, ето и една панорама.

Много ми се ядеше гьозлеме, не беше минало много от обилната закуска и хич не бях гладен, но на един завой в планината мярнах надпис Gozleme ей така в нищото и викам си, тук ще го правят автентично, хоп и спрях. Отбивката беше на някакво доста стръмно изкачване и моторът можеше да бъде подпрян по само един определен начин :)

Разхвърлях дрехите и гледам, едни женици правят гьозлемето. Казвам, че искам бир със сирене и айрян. Ето и как се прави.

Е те такава плоча искам и аз да си имам дома и да си пека разни работи, хаха. Ето го и него, вкусно, та дрънка :)

Гледа ме женицата и вика: „Още едно“, казвам: „Не, не“ и тя „Абе, я се виж к'ъв си голям мъж давай още едно,“ хаха! Маха нещо там, съгласих се. Така се натъпках, че се зачудих ще мога ли да се кача на мотора. Междувременно дочух звук на форсиращи се по баира мотори и скочих от масата, изтичах и махнах на сънародниците си да спрат, отново последва онова завъртане на каската, поглеждане към мен и отново завъртане на каската и продължаване без никаква реакция. Какви са тези мотористи, не знам, поне да махне с ръка. Върнах се на масата, постоях още малко и се опаковах. Исках да стигна ранния следобед на брега на Мраморно море, за да мога да се поплицикам на плажа. Не след дълго се качих на магистралата, скука до уши. Бях задал на GPS-а да ме прекара през един готин мост над морето, подобен на тези над Босфора. Приближавайки Истанбул, трафикът се сгъсти и започна ръганицата. Стигнах отбивката за моста и някак си трафикът изчезна, ама почти напълно. Викам си: „Брех, никой ли не пътува към Бурса?“ Стигнах до огромното съоръжение, което беше празно.

В края на моста разбрах защо няма никого - имаше будка за ТОЛ такса. Попитах не става ли със стикера за магистрали, казаха, че този мост се плаща отделно. „Колко пари?“ - „30 лв,“ причерня ми. Връщане назад нямаше, извадих дебитната карта и си платих. Има и друг път, който не минава по моста, но аз исках да мина за по-интересно оттам, започнах да съжалявам. Както и да е, само ми се въртеше в главата, че на връщане трябва да измисля нещо друго. След като слязох от моста, видях, че има и табели за фериботи. Реших, че на връщане ще пресека с тях и цената няма да е толкова зверска. Спуснах се покрай залива, намерих къмпинга в едно малко курортче. Имаше няколко турци, насядали на една маса. Казах им, че искам да остана за една нощувка, а те ме питаха защо само за една. "Толкова време имам." Съгласиха се. Прекараха ме някак си изотзад през една поляна и се озовах между едни бараки. Отново мизерно, показаха ми душа, който беше само със студена вода отново, тоалетната ужас :) за една нощувка става. Разпънах палатката на Ozcan Camping Tesvikiye

Там, където разпъвах, момче и момиче се събираха и тръгваха. Говореха английски и аз веднага им се оплаках, че са ми съдрали кожата на моста. Момчето ми препоръча ферибота, като провери през телефона си цената, която беше нещо от рода на 4-5 лв за мотоциклет - къде са 30, къде са 5 лв. Благодарих им и те си тръгнаха.
Къмпингът беше доста хипарски, няма да си кривя душата. Съседката срещу мен беше някаква доста изперкала турска кифла, ама като казвам, доста го мисля. Облякла се в хипарски дрехи, с изкуствени цици и устни, разголена като проститутка по едни парцалки, пече се на стол. Тази барака с фотьойлите отпред, точно срещу мен, беше мястото, където живееше. Спеше в бараката, а отпред й беше всекидневната. Ето:

Те такова нещо не бях виждал и ни най- малко не очаквах да го видя в Турция, а и моделът й на поведение хич не приличаше на местна, както и облеклото й. Май си я криеха отзад, да не се показва на улицата, че да не ги засрами, хаха. Леко ме хвана страх нощеска да не вампиряса и да ме нападне в палатката, хаха, но като се има предвид къде съм спал, на какви места, казах си: „Тази ли ботокс кукла барби ще ме уплаши, айде бе!“ Ама беше дърта и страшна, хахахахаха. Събрах си нещата в раничката, бански си сложих и потеглих към плажа.

Така изглеждаше къмпингът отпред, за отзад вече знаете

Корабът от Истанбул до Tesvikiye

Мраморно море (на турски: Marmara Denizi) е вътрешно море, което разделя Черно от Егейско море, както и азиатската част на Турция от европейската. На североизток е свързано с Черно море чрез Босфора, а на югозапад — с Егейско море чрез Дарданелите.
Площта на морето е 11 350 кв.км. Дължината му от най-североизточната точка до най-югозападната е 280 км, а ширината му на най-широкото място е близо 80 км. Въпреки малката площ, средната дълбочина на морето е около 494 м, като най-дълбоката точка се намира в центъра на морето и е на 1355 м дълбочина.
Хората си идват като на курорт тук от Истанбул с кораба, колко му е, ей го отсреща. Спуснах се към плажовете.

Истанбул отсреща

Къщички

Харесах си един плаж и се позиционирах на него

Влязох да се изкъпя. Водата беше топла, но доста мръсна. Поплициках се и си събрах багажа. Бях по джапанки и бански с чехли и си щапах из курорта.
Ето и едно чудо на турското мотоциклетостроене.

Минах покрай един плаж, който беше заграден с високи непрозрачни прегради, за да не се вижда вътре кой е. Самото влизане става чрез къс лабиринт като на съблекалня и от него излизаха разни забрадени булки. Явно това беше за тези, които не се събличат на публични места. Преградите влизаха и във водата, така, че не виждаш кой се къпе. Един бар на плажа с пяна, голям купон падаше.

Продължих разходката през курорта

Паркинг само за рено ;)

Огладнях и си харесах едно малко заведенийце, в което си взех шишчета.

След като хапнах и се оказа, че няма WiFi, се насочих към един бар, в който пишеше, че има. Седнах, поръчах си един чай и се обадих по телефона през Viber да чуя Боби как е, поизпратих някоя и друга снимка и се ориентирах да снимам залеза.

Някои рибари се прибираха, други излизаха.

Истанбул на залез слънце

На мостика, на който бях седнал да се наслаждавам на залеза, беше пълно с рибари и къпещи се

Ех, красота

Заредих се с много положителна енергия, седейки на парапета на кея и гледайки залеза. Бях готов за спокоен сън, ако не бъда нападнат от онова чудовище. :) Прибрах се в къмпинга и видях, че си е светнала лампата пред бараката и нещо ровеше и нареждаше на глас.

Тихомълком се промъкнах да си измия зъбите и се мушнах в палатката. Заспах почти веднага с усмивка.

Към Ден 8