Ден 8, 16 Юли 2016 г. Преход за деня: 843 км

Днес беше денят, в който трябваше да се прибера в София. Бях напреднал значително и ми оставаха около 800 км, от които по-голямата част са магистрала. Нямаше за къде да се мотам и започнах да си събирам багажа, нищо, че беше много рано. Палатката не я бях застопорявал с колчета и вадех един по един багажа, като оставих по тежките неща вътре за да може да не литне. Оставих малко отворен отвора за входа, за да я одуха и изсуши вятърът. После я изтупах добре от пясъка и прахоляка в нея. С голям зор я сгънах с този вятър, правил съм го и друг път и хич не е готино, голяма борба пада. След като опаковах, всичко потеглих. Имаше около 110 км до магистралата, реших, че ще покарам дотам и тогава ще закусвам и ще търся OPET бензиностанция за сутрешен тоалет. Започнах да се спускам към град Duzce, който се намираше точно до магистралата. Попаднах на красива сутрешно-мъглиста гледка.

Минах през града, който още спеше, а и беше събота. Спрях на първия изпречил ми се OPET. Отново перфектен, както обикновено. Завърших със сутрешния ми тоалет и си взех сокче и някакви неща за закуска. През това време се появи беят, управител на бензиностанцията. Каза веднага "ЧАЙ", разбира се. Пийнах чая, закусих и се отправих към магистралата. Беше доста рано и си представях как ей сега ще ги дръпна тея 700 км и към обяд съм в София. Бях съвсем близко до Истанбул. За има-няма 2 часа стигнах. Трафикът се сгъсти, виждаха се високите сгради на града. GPS-ът ме водеше към моста Sultan Mehmet, по който минах на отиване. Спрях на една отбивка, за да напазарувам сладки неща за София. Накупих много локум, пишмание и други местни лакомства. Взех една количка за Боби и се изнесох с две огромни торби. Трябваше да освободя място в куфарите, затова изкарах и зимния спален чувал навън, като го вързах при палатката. Потеглих отново по магистралата. В един момент, както си карах спокойно с 130 км/ч, виждам в далечината аварийни светлини, намалявам рязко и - О, тапа във всички ленти и коли, движещи се в обратна посока срещу мен. В първия момент се зачудих точно какво да направя: колите се движеха в най-лявата и най-дясната лента срещу мен. Намалих почти до спряло положение и направих обратен завой, като се озовах в най-лявата лента зад един автобус. Подкарах след него, за да ме пази, ако някой се нахендри челно в него. Излязохме на първата отбивка от магистралата. Карах след рейса, с надеждата, че знае къде отива. В един момент спря и аз спрях до него. Попитах шофьора катастрофа ли има, какъв е проблемът. Той нещо изломоти, говореше по телефона и не можа да ми обясни точно. Свалих си ръкавиците и направих заобиколен маршрут на GPS-a за да ме прекара на около 30 км по-нататък по магистралата. Реших, че има катастрофа и затова е тапата. Подкарах през покрайнините. Минах няколко табели за пистата на Формула 1, качих се отново на магистралата. Празно, накефих се и си давам газ. Кефът продължи за кратко. Отново същата тапа, този път отбивката беше по-близо, завъртях в аварийната лента, вече бях подготвен и действах по-бързо и без чудене. Плътно до канавката, леко-леко и се изнесох на първата отбивка. Ясно беше, че няма да стане през този мост, прерутирах GPS-а по долния мост. Потеглих по големите булеварди, бяха сравнително празни и придвижването беше лесно. Казах си: „Супер, ей сега се измъкнах“. Покарах няколко километра и Бам! - Тапа.

Беше страшна жега, около 37 градуса. Шофьорът на една кола започна да раздава едни кофички с вода, тип кисело мляко, но по-малки. Започнах да обикалям по колите и да питам някой знаели английски, никой. Тапата беше сериозна и никой не знаеше какво става и кога ще тръгнем. Един мъж в кола, когото по-рано бях питал дали знае английски, ми махна да отида при него. Показа ми на телефона си пътна информация за Истанбул, на която пишеше на турски и английски език. Bridges closed, Ferryboats closed, Roads closed, чудесно. Мислих какво да направя, но най-разумното беше да чакам. В един момент се отпуши и трафикът потегли. Карахме така няколко километра и отново тапа, този път така се набих между камионите, че мърдане нямаше.

Съблякох се и започнах да се разхождам между камионите и колите. Търсех някой, който да английски, за да ми обясни какво става. Никой нищо, шофьорите на камионите около мен извадиха грозде отнякъде и ми дадоха да хапна. Имах вода в термоса, което беше добре. Аз извадих каквото имах останало в куфара, някакви бисквитки и ги почерпих също, за да върна жеста. Много малки мотори се завираха между камионите и стигайки до мен, се налагаше да дават назад, за да минат. Мина един с едно 125 и се задъни зад мен, питах го дали говори английски, той каза не. В следващия момент оглеждайки ситуацията и как съм затъкнат, успява на английски да скалъпи нещо от сорта на "Are you OK?" Казах му „Да да, няма проблеми.“ Турците са много готини хора и винаги се опитват да помогнат, с каквото могат. Нямаше изгледи скоро да тръгнем и се насадих да чакам.

Чух, че са надули радиото вътре и нещо обясняват на турски. Предположих, че става дума за ситуацията и се опитах да го подпитам какво казват по радиото. Той взе един лист и написа на него 200, показа ми го и направи знак, като за сън и сочеше към него, след което с ръце започна да показва все едно стрелба и да вика: „Пуф пуф“, след което: „Бам“ и показва експлозия :). Разбрах, че има 200 убити от техните и реших, че е поредният атентат. Ясно беше, ще се чака. Бяха минали около 2 часа, жегата беше страшна. Започнах да търся WiFi, за да пратя евентуално някое съобщение. Не намерих свободен, точно бях решил да си включа телефона и да изпратя само един SMS, че съм добре и има атентат, мислех да го пратя на Петя, и ми направиха знак, че потегляме. Набързо прибрах телефона в джоба, даже не си сложих ръкавиците и останах с разкопчано яке, малко да ме одуха, че бях умрял от жега. Подкарахме лека-полека. Караш малко, спреш; караш малко, спреш.

Важното е, че се движехме. Табелите бяха ясни, и не ми трябваше GPS. Наближавахме моста и движението пак ту спираше, ту потегляше. Едно турско червено варадеро като моет , но без куфари, се мушеше между колите.

На моста освен боклуци и един спрян танк встрани нямаше нищо друго, нито кръв, нищо. Преминах в европейската част и си отдъхнах, оттук нататък щеше да е по-лесно. Движението бе доста натоварено и с поредица от тежки катастрофи. Принципно не съм виждал леки в Истанбул: кара се толкова бързо, че удариш ли се, в повечето случай е с летален край. Ето един пример.

Лека-полека се измъкнах от Истанбул и спрях да се екипирам вече, както трябва. Закопчах си якето, сложих ръкавиците и продължих напред. Така и не разбрах какво точно става, но предполагах атентат. Спрях на едно заведение малко след Истанбул, за да хапна.

Отидох до бензиностанцията зад ресторанта, за да си взема вода. Имах гориво до България, но реших дребните лири да ги обърна в бензин тук и си оставих само едрите. Всички монети вкарах в резервоара. Потеглих отново, минах Одрин и скоро след това се озовах на границата. Нямаше никого, само аз. Минах за не повече от 15 мин. Спрях на първата бензиностанция от българска страна, за да заредя и хапна сладолед. Навън печеше зверски и седнах малко на климатик вътре. Както си хапвах сладоледа, гледам едно списание до мен. Някакво светско беше и чета заглавията, еди-кой си имал пеперуди в корема, звездите се разголиха и т.н. простотии. Добре дошли в света на интригата и простотията, направо не исках да повярвам къде съм попаднал. Винаги когато пътувам извън ЕС особено на изток, връщането ми е много трудно. Културата на хората е съвсем различна от европейската. Къде попаднах, какво стана кошмар. За сметка на това, пътувайки от Грузия, през Турция до България, някак си ми олекваше по отношение на това, че грузинският трафик е кошмарен, турският е ужасен, а нашият си е направо спокоен в сравнение с предните два. Чувствах се сигурно между българските коли :). Поех по магистралата към София, без да спирам никъде. Важно е да се отбележи, че това е първото ми дълго пътуване около 5500 км, през което не ме валя дъжд в движение никъде. Не ми се беше случвало такова нещо. Наближавах Вакарел и насреща тъмно небе и черни облаци, Мордор. Някъде на 20 км преди София заваля, не мога да повярвам, добре дошли. Не си облякох дъждобран, реших, че е добре малко да изплакне кожените прашасали дрехи :). Добрах се до Люлин сити и там вече не валеше.

Разтоварих част от багажа и се качих в апартамента. Нямаше никого, само в банята се чуваше как тече вода. Слязох до долу да кача и останалия багаж. Оказа се, че Ади е в банята, Петя и Боби ги няма. Взех гривничката, която ми беше дала за талисман и я закачих на пръста си. Застанах до вратата на банята и изчаках да излезе, така като отвори вратата първото нещо което видя беше гривничката :). Телефона не си го включих доста дълго време, исках да се оправя, преди да почна да отговарям на безбройните неотговорени повиквания и съобщения. Ади ми каза, че бил станал преврат в Турция предната вечер. Чак сега разбрах защото беше тази блокада и че не е било атентат. Всички се бяха притеснили сериозно за мен, аз пък бях в неведение :). Обадих се от телефона на Ади на майка ми, така звучеше, все едно ще ми извие врата, ако съм до нея :). После на Петя, бях нахокан "Всеки нормален човек в тази ситуация щеше да пусне поне един SMS." Опитах се да обясня, че точно съм си пускал телефона и трафикът е тръгнал, ама това е като да обясняваш, че нямаш сестра :). Петя и Боби бяха на кино и точно се прибираха. На следващия ден пътувах за село, за да закарам Боби и баба му за лятната ваканция, едни 250 км в посока ми се виждаха ей го къде е :).

Завърши и това истинско приключение. Това, което установих за себе си, е, че този начин на пътуване ми допада много повече от досегашните. Нямаш точни места, в които да спираш да спиш, караш колкото можеш и си разпъваш палатката. За пореден път се убедих колко гостоприемни и сърдечни хора са турците. Изборът ми на мотоциклет отново се оказа перфектен за такъв тип пътувания, комфортен и сигурен. Никога не бях пътувал сам на такава дестинация, справих се, комуникативен съм, но бих предпочел да пътувам с компания, винаги е по-весело. Обичам да мечтая и да осъществявам мечтите си, това беше поредната такава мечта. Приключението и този пътепис ги посвещавам на децата ми, Борис и Аделина. До нови срещи :).