Бях се разбрал с хазяйката сутринта да ми направи домашно хачапури за закуска, като й бях казал, че предния ден съм ял традиционно. Тя предложи да ми направи аджарско и аз се съгласих. Уговорка беше за 8:00 ч. Станах, поприготвих малко багаж и слязох надолу към мотора. Той си стоеше под прозореца, където го бях паркирал предната вечер. Отворих топ касата да подредя разни работи.
Междувременно ми беше готова масичката с аджарското хачапури и чай.
Бях сам под навеса като някакъв цар, на една маса по средата, хаха.
Жената ме попита знам ли как се яде хачапурито, аз казах, че не знам :). Значи, първо объркваш всичко, дето е вътре: яйца, сирене и т.н. След това намазваш с парчетата масло отстрани тестото и почваш да си чупиш от крайчетата, като загребваш от сместа вътре и хапваш :). Добре, че получих инструкции иначе щях да муам като невидял :).Приключих със закуската и донатоварих багажа. Смятах да ида да си взема довиждане с хазяите и да питам колко струва закуската, но те явно решиха, че ще се изнеса, без да платя - като видяха, че товаря мотора, побързаха да дойдат да ми кажат, че дължа 5 лари. Дадох им ги веднага, за да не се разправяме и като довърших нещата по мотора, отидох да си вземем довиждане. Това бяха последните ми часове в Грузия, и днес трябваше да вляза в Турция през границата, която беше само на няколко километра от Батуми. Поех от Кобулети отново по завоите към Батуми. Набих се в центъра на града според GPS-а, но то друг път нямаше така или иначе. Минах през центъра и към изхода на града мярнах малко магазинче на една автобусна спирка и спрях. Купих две кенчета грузинска бира за Петя, една бутилка тарагон за децата и една вода да напълня термоса за из път. Измъкнах се от града, границата беше съвсем близо. В моята посока нямаше много навалица. Зачаках първо от грузинската страна, след около 10 мин минах без излишни въпроси. Един митничар наобикаляше колите на опашката и ги преглеждаше, накара ме да отворя само единия куфар и ми махна да го затварям. Откъм турската страна отново лудница някаква, спираш на едно място, после на друго, нещо ломотят на турски - хич не им разбирам. На изхода на пункта някакви съмнителни типове седят и нещо наобикалят колите, дойде един при мен нещо ме задърпа дрънка на турски нещо махнах му, че не ме интересува какво иска. Измъкнах се от тълпата, която ме нападна на изхода и спрях малко по-нататък, за да си оправя ръкавиците.
Всички снимки от грузинските пътища можете да разгледате тук: http://www.tonyco.net/pictures/Kavkaz/On_the_road_Georgia/
Днес по план бях сложил да мина през манастира Сумела до Трабзон. Бях проверил, че е в ремонт, но все пак исках да мина и да разгледам. Поех по пътя край морето.
Спрях на един Шел да хапна сладолед и да почина малко.
Жегичка си беше, не е като на отиване през планините. Стигнах до Трабзон.
GPS-ът ме водеше към манастира. Малко след като излязох от Трабзон, се отклоних към манастира и видях табелка за къмпинг.
По план трябваше да спя тук някъде, но беше твърде рано и явно нямаше да се наложи да ползвам услугите на къмпинга. Продължих към планината.
Има нещо като вход за националния парк, където се плаща и имаше опашка.
Платих някакъв вход от няколко лири, не помня точно колко и продължих нагоре. Пътят стана тесен и две коли много трудно биха се разминали. Обратни завои почти без видимост, но имаше огледала поне. Карах, докато можеше и паркирах до едни кофи за боклук.
Докато си оправях багажа, при мен дойде един човек и ме заговори на български. Оказа се българин от Бургас, явно от турски произход, който живее от 25 години в Турция и беше дошъл със семейството си да види манастира. Поприказвахме си откъде идвам накъде отивам, той каза, че има апартамент в България и ходели често на там на море. Семейството му бяха със забрадки, но без бурки. Разделихме се и потеглих пеша последните 300 м до манастира.
Пътеката вървеше през една гора, имаше доста народ.
Да, ама не - стигнахме до едно място, доста далеч от входа на манастира, където ни спряха и казаха дотук, представях си го, че ще може да надникнем поне отвън, но, уви, не стана така. Малко ме хвана яд, че платих вход за нещо, което не можех да видя. Междувременно дойде турчина, с когото приказвахме и той малко се ядоса на тази недомислица. Тръгнахме обратно надолу и се разговорихме пак. Аз го попитах, къде са пътните патрули с камерите, които снимат и те спират след километър за глоба. Каза, че са ги махнали, защото много корупция имало и са заменени със стационарни електронни камери, каквито видях доста по пътя. Реално полиция почти никъде не срещнах, а не е като да не съм карал, но определено си раздавах повечко газ така, въпреки, че не знаех за отпадането на мобилните камери в Турция :). Каза, че много високи данъци плащали в Турция, но пък има защо - като гледам, всичко им е спретнато и пътищата им са отлични в по голямата си част. Слязохме обратно при мотора и се разделихме. Казаха ми, че малко по-надолу ще може поне да се снима манастирът отдалеч. Облякох се, без да се опаковам много. Тръгнах по пътя надолу и се ориентирах по това, къде бяха многото хора. Спрях да направя някоя снимка поне отдалеч.
Помолих едно момиче от турско семейство да ме снима.
Баща й и сестра й ме гледаха доста лошо, не е обичайно така да закачам девойките явно, ама нали съм си българче :).
Зеле :).
Ей на ко стана.
И това, робокоп :).
Реших да върна жеста и им казах аз да ги снимам тях на фона на манастира, вече ми се усмихваха :).
Приключих с фотосесията и се запътих към мотора.
Слизайки надолу по пътя, мярнах спрели и на друго място коли, та реших и аз да спра и под друг ъгъл да снимам манастира.
Продължих обратно към Трабзон, слизайки по стръмния път минах и през една река :).
Преди да стигна до Трабзон, бях огладнял. Спрях в едно селце преди да изляза на главния път да хапна. Оказа се, че единият от готвачите говори английски и си поръчах някакви неща, които той ми препоръча. Заведението беше по-скоро тип бързо хранене, отколкото ресторант, но си беше с нормални масички. Отвън на улицата имаше малко маси и бяха заети, затова седнах вътре.
Донесоха ми яденето.
Докато обядвах, дойде управителят и ме попита дали еди-кой си можело да седне на мотора да го снима. Нямах нищо против. Седна един турчин и понечи да го изправи от степенката. Малко се притесних, понеже моторът беше натоварен, а и без товар си е бая тежичък. Изправи го, де, даже го балансира що-годе добре :). Снимаха се и го пусна внимателно на пачия крак. Хапнах и запалих, имаше време, ранен следобед беше и можех да покарам още доста километри за деня. Влезнах в Трабзон, имаше сериозен трафик и лекичко се поизнервих. Излязох от града и подкарах по главния път покрай морето. Да ви кажа честно, ако ходя пак в посока Грузия, ще мина през планините. Пътува се в пъти по-спокойно, няма толкова населени места, пътят е страхотен и се кара бързо без особен трафик. Тук, покрай морето, има много големи градове, през които се минава и се кара бавно и е натоварено. Вярно, че са им спретнати и хубави градовете, но е бавно за пътуване.
Спрях на една бензиностанция, за да хапна сладолед и да си купя вода. Паркирах до Макуин :).
Пред мен имаше сериозна облачна система. Така или иначе не ме беше валяло дъжд - и да завали, ще го преглътна.
Времето беше горещо и се налагаше да спирам все по- често за почивки, мозъкът ми се пържеше в каската. Ето още една причина, поради която ми беше по-приятно из високите по 1600 м плата из планините.
Поредният прекрасен град. Как го постигаха, не знам: спретнати, цветни и подредени градчета, кеф да ти стане.
Тук видях и много интересни светофари: освен самите светлини, по дължина на стълба има светодиодна лента която се оцветява в съответната светлина зелено или червено.
Карайки още малко по пътя, започнаха поредица от тунели, един след друг и все дълги по над километър. Реших да спра в единия, за да щракна една снимка.
Стана отново около 18:30 ч. и беше време да се ориентирам къде ще вечерям. Харесах си едно пушещо заведение край морето и седнах.
Поръчах си кюфтеци :). Масата ми беше буквално до морето.
Отегчената ми брадясала физиономия.
Донесоха кюфтеците, нищо особено, но за сметка на това впоследствие платих доста солена сума за тях.
След като хапнах, ми донесоха чай с шекер :).
Хапнах, оправих се, измих си зъбите и бях готов за още няколко часа каране, след което разпъване на палатка някъде край морето и спане :).
Бях твърдо решен да спя покрай морето тази вечер. Разцъках GPS-а, за да видя къде се намирам. Пътят на места минаваше на доста голямо разстояние от морето. Карах още някой и друг час и хич не ми харесваше, че се намирах на около 20 км навътре от плажа. Започна да се свечерява, спрях и огледах на GPS-а къде съм в момента. Имаше някакви малки пътчета, които водеха до водата и малки селца покрай нея. Харесах си едно на 20 км в страни от пътя, видяха ми се много, но като си наумя нещо, това е. Малко след Terme и преди Samsun кривнах от главния път в посока морето. Пътчето беше тясно и уж асфалтово, доста разбито, но се караше, макар и бавно. Времето ме притискаше, смрачаваше се. В един момент асфалтът свърши и почнах да карам по суха кал с чакъл. Чувах само как пукат камъните под гумите. Пред мен в далечината се виждаше една кола, която караше в моята посока. Викам си „Само да не падна тук в нищото, че няма да има кой да помага“. В един момент въпросния път свърши и се разклоняваше на няколко по-малки между дървета, но съвсем черни, вече с коловози. Погледнах GPS-a, хванах по един от многото черни пътчета. Моторът бая натоварен и тежеше доста, страхотен прахоляк се беше вдигнал по предишния път, по който карах и се наложи да си отворя визьора, за да виждам, иначе всичко беше мъгла. Леко започнах да се стягам, пътят стана тесен между нивите, нямаше къде да се отбие, ако се наложи да се разминавам с кола. Вече си мислех, че ще трябва да се разпъвам насред нивите. При евентуално падане тук вероятността да мине някой да помогне беше минимална. GPS-ът показваше още около 8 км до морето, карах на зиг-заг по черните пътчета. Бях изминал около 7 - 8 км по тези криволичещи пътища, но бях твърдо решен да стигна до морето тази вечер. В един момент рибешкият ми късмет се показа. В далечината мернах един бус как профучава, без да вдига прах, казах си: „Това ще да е асфалтов път!“ :). Не след дълго вече карах по тесен асфалтов път. Оказа се, че съм се наджипиесил за пореден път :). Бях се изморил от дългия преход през деня, за капак този черен път, в който се набих, ме измори доста. В интерес на истината този ден успях да се изтощя физически значително, за мое нещастие се оказа, че не е свършило още и изненадите продължаваха. Почти се беше стъмнило, когато стигнах последното село до плажа. Пълна дивотия, малък, тесен път, успоредно на плажа, къщите разположени от едната страна на пътя, от другата някакви заграждения с дървета вътре. Хванах наляво и мислех да стигна до края на селото и там да търся да се разпъна. На едно кръстовище, гледам двама турци с един меган - отворили багажника, извадили отвътре една пушка и нещо й баеха. Помислих си за момент, това не е добре :). Стигнах до края на селото, започваше черен път, който излизаше на плажа. Не ме устройваше много, затова хванах към другия край на селото, там пак черен път. Тръгнах по него, имаше хора в далечината, което не ми харесваше. В един момент се оказа, че карам по черен пясък, добре, че не поднесе някъде да се хвърля, карах доста бързичко. След като се усетих върху каква настилка карам, реших, че е разумно внимателно да обърна и да се върна обратно. Беше равно, без коловози, но знаех ли къде ще попадна на дълбок пясък и ще се преметна. В момента се въртях точно като муха без глава :). Викам си в другия край на селото ще се опитам поне на плажа да изляза, айде пак покрай тези с пушката, добре, че не ме подкараха :). Стигнах края и тръгнах леко по "черния път", оказа се обаче отново черен пясък и то доста дълбок. Малко по-нагоре копаеха с багер и товареха в камион, междувременно срещу мен се появи кола на фарове. Гумите на мотора почнаха да се окопават, викам: „Това е, обръщам“. Да, де, но тук положението беше тежко - коловози и дълбок пясък. Който е карал мотор с висок център на тежестта и 400 + кг натоварен с какво ли не, знае за какво говоря. Огледах се как ще обърна това добиче. Хич и не виждах нормален начин да се случи това, почна да ми избива пот. Вляво на пътя имаше леко хълмче около 10 см, реших да се пробвам да кача предната гума по него и после да имам възможност да го пусна назад като наклонът ще ми помогне. Тръгнах да правя маневрата много внимателно, задната гума превърташе леко и поднасяше съответно. С доста зор качих предната гума, междувременно колата която идваше към мен дойде и спря да ми гледа сеира. Пуснах мотора назад, като помагах с крака и гледах да стъпвам все пак, за да не се пльосна. Моторът се окопа добре в дълбокия черен пясък, хич не ми беше приятно, целия се бях изпотил и използвах последните си сили, за да се боря с него. Крепеше ме мисълта, че тези от киносалона с фарове, които ме гледаха, ще ми помогнат, ако се цопна пред тях :). Не искаше да помръдне назад, пробвах пак напред, да го кача леко на склона, някак си успях, после пак внимателно назад и така няколко пъти, като внимавах да не изгубя баланса. Целият плувнал в пот, смесена добре с прахта от черните пътища, по които се движех последния час, успях да обърна и да се върна на асфалтовия път. Харесах си в края на селото една отбивка вляво към плажа, където да се разпъна. Къщите бяха от другата страна на пътя, но нямах избор. Беше вече сумрак, скрих мотора в пряката. До плажа нямаше как да стигна, беше далеч и дълбок пясък. Реших да ида до плажа, за да хвърля едно око все пак, и - О, да, прекрасния залез.
Върнах се при мотора, всичко беше в прахоляк - ситен и гаден. Забърсах малко седалката и започнах да вадя багажа. Стъмни се вече съвсем. Извадих лампата и я застопорих на едно дърво. Имаше доста боклуци, разбутах ги и започнах на тъмно да разпъвам палатка с помощта на лампа :). Метнах палатката и тръгнах да надувам дюшека, за целта паля мотора и включвам помпата в запалката. Вдигна се доста шум, беше ясно, че ще привлека внимание. Точно приключих и сложих дюшека в палатката и пристига едно момче, на видима възраст около 12 - 14 години с един челник. Почна нещо да ме разпитва на турски, аз махам само и правя знак, че ще спя и казвам: „ОК“, той казва: „ОК,“ усмихва се :). Нахвърлях и останалия багаж и виждам челник при мотора, отивам да видя един по-възрастен човек идва към мен. Айде пак наново, махам, правя знаци, че ще спя тук и пак: „ОК, ОК,“ усмихва се и ми казва: „ОК“ и си тръгва. Замислих се над няколко неща, едното беше онези двамцата с реното и пушката, хахахаха :), и другото, че по малките села всички се познават и някакъв пришелец като мене изглежда странен. Сега, като ме надушиха местните, дали нямаше да пратят ходжата да ме анатемоса :), Предполагам не, защото турците са много готини и гостоприемни хора. Нахвърлях багажа в палатка.
Бях вече на края на физическите си сили.
Лека нощ.