Ден 3, 11 Юли 2016 г. Преход за деня: 354 км

Събудих се в 5:00 ч. сутринта отново при 5 градуса. Цяла нощ валя и беседката си беше истински късмет. Имаше ниски облаци и беше влажно, та не ставаше да се размотвам само по термобельо и си сложих блузата.

Тази гледка накара цялото ми тяло да се разтрепери, побиха ме тръпки, пулсът ми се ускори, изби ми пот навсякъде и изпаднах в някакво странно състояние, в което никога не бях изпадал от гледката на нещо - просто не знам как по-точно да го опиша. Не си ли на място с мотор, да усетиш цялата природа върху себе си, няма как да се опише. Може само да ви го покажа на камерата.

Бях паркирал пред банката, която не работеше. В един момент, както съм на отсрещния тротоар, гледам как баничарката, паркирала пред мен на баира, тръгва назад, за да направи място на буса да излезе, направо изтръпнах и спря на 1 см от предната ми гума, щях да се задавя като го видях.

Стигнах до границата. Този пункт е малко странен. Седи един граничен полицай от турската страна, спирам аз до него и той ми поглежда паспорта, след което ми посочва една сграда вляво. Направо е Грузия, но решавам, че трябва да отида в посочената сграда. Спирам мотора и влизам вътре, гледам някакви хора се редят на едно гише, отивам и аз там. Имаше 3 - 4 души и минавам бързо. Няма никакви обяснения никъде за какво иде реч, подавам документите на мотора, само тях ми искаха. Писа нещо и изломоти на Турски нещо, аз попитах „Какво?“ и каза паспорт контрол, викам ОК и тръгвам да излизам от сградата. В последния момент се обръщам и виждам, че има гише на което пипе паспорт контрол вътре в сградата – и айде обратно. Минах там, онзи ми сочи пак гишето, на което бях, но не се върнах - направо се натоварих на мотора, тръгвам към Грузинската граница и там още един проверява нещо и тогава те пуска. Иначе си има нормални ленти с кабинки, но не работят. Доста объркана история, но не се притесних, не е сефте. На грузинската граница вече е нормално, първо спирам на кабинката за паспортна проверка. Настройката ми е за лъчезарни и весели хора, както всички описват грузинците и наистина попадам на граничен полицай, усмихнат и разговорлив. Разговорът протича на руски, до колкото го знам, лошото е, че думите ми идват на английски, като се опитвам да говоря руски. Разпитва ме откъде съм, за къде съм, аз му обяснявам, че сме ходили с мотора до Москва и Санкт Петербург, и той започва да прелиства паспорта. По едно време ме пита къде са визите, казвам ми в стария ми паспорт и той носиш ли го, казвам не, този е нов стария го върнах в София. Последва въпрос: „Добре де, откъде мина?“, и аз казвам през Турция и той: „Ама България има ли граница с Турция?“. Ясно, хората на изток хич не са наясно къде е България, но отговарям: „Да, има България - Турция – Грузия“. Усмихнахме се още няколко пъти, сложи ми печатите и айде на митницата. Там митничарка с куче. Почвам нещо на руски да се мъча, ама тя ми казва: „Говориш ли английски?“, казвам: „Да.“ и почнахме: „Отваряй куфарите, лекарства имаш ли“, казвам: „Да“, „Извади ги“. Вадя лекарствата и ги показвам на колегата й, и почват „Това за какво е, онова за какво е.“ Носех Ентерол за корема и показвам корема и после правя знак за ходене по голяма нужда с юмрук (хахаха), след това Парацетамол и някак си обяснявам, че е за температура. Колегата й знаеше само руски. Аналгин - показвам главата (хаха). Дезинфектант за ръце, показвам миене на ръце (хаха). Добре минах тази проверка, митничарката ми вика: „Топ касата сваля ли се?“, казвам: „Да, но трудно“, казва: „Добре, не я сваляй“. Дойде при мен и ми казва: „Сега кучето ще подуши мотора и куфарите и ако не намери наркотици, ще те пусна“. Казвам: „Съгласен съм“ - то не, че имам избор. Души, души - нищо не намери и тя ми казва така: „Ей в онзи турския бус ще го затворя за малко, ще сложа примамка в единия куфар, да видим ще я открие ли“, казвам пак: „Добре“. Затвори тя кучето в буса и сложи примамка в десния куфар, после изкара кучето и то почна пак да обикаля около мотора и да души, в един момент усети примамката и почна да ми гризе куфара и гуменото въже, което държи капака да не се отвори, митничарката не може да свари да извади от задния си джоб гумена играчка и да му даде да захапе. Не успя да повреди нищо по куфара, де. Пуснаха ме, казаха: „Добре, давай“, пита ме къде отивам и аз й обясних - Гори, Местиа, Батуми и тя: „Ооо, Батуми, искам и аз“ :) Ами освен да я мятам на задната седалка, ама няма място за кучето :).
Подкарах към Боржоми, по пътя замъци.

Минах през небезизвестния град с минерални извори Боржоми, не съм спирал да снимам, тъй като не ми се стори интересен, нещо като все едно минаваш през Чепеларе, отдясно река и многобройни мостове, отляво къщи и заведения. Минералната вода Боржоми се среща и у нас и е доста скъпа, има и естествено газирана. Пил съм я веднъж в Украйна на доста солена цена. Разбира се, в Грузия цената й беше нормална, може би малко по-висока от нормалната. Продължих към първата ми цел в Грузия - град Гори. Карах с доста изострено внимание, защото бях чел колко е ужасно движението тук и как кравите са като пътни знаци, полегнали насред пътя. Малко преди Гори се качих на единствената им магистрала, и след 20 - 30 км слязох от нея, като GPS-ът ме прекара през някакви не-главни пътища, леко разбити, но ме вкараха в западната част на града. Влизайки в града, усетих за какво става дума. Правила почти не се спазват, всеки кара, както му е кеф. Засичат, спират буквално по средата на улицата, завиват, накъдето им падне - анархия някаква. Не може обаче да се сравнява с движението у нас, то е организирано и сигурно спрямо тяхното. Въртях по някакви кръгови - оказа се, че има затворени улици и GPS-ът ме въртя из града. В Грузия карат много коли с десни волани, не закъсня и тежкото засичане, когато едно гъзе с БМВ реши да ме стисне зверски до бордюра и едвам се отървах от падане, викам си: „В тая Грузия, ако оцелея с мотор, ще е добре.“ Криво-ляво се добрах до родната къща-музей на Сталин. Паркирах на платения общински паркинг на място за коли, но ме изгониха да спра на тротоара.

Слязох от мотора, взех си всичко ценно, което може да бъде лесно откраднато. Не ми беше много удобно, мъкнех каска и яке, а си беше доста горещо. Сложих заключвалката на диска за всеки случай. Къщата музей беше пред мен.

Йосиф Виссарионович Сталин e грузински революционер, член на болшевишката партия и политически лидер на Съюза на Съветските Социалистически Републики. Генерален секретар на ЦК на КПСС и Председател на Съвета на Министрите на СССР. Два пъти Герой на Съветския съюз. Сталин (от „сталь“, стомана) е роден в бедно грузинско семейство. Съгласно официалната биография е роден на 21 декември 1879 г., а съгласно църковната книга на ражданията — една година по-рано, на 6 декември 1878 г.
В ученическите си години е писал стихове. Включва се във въоръжената борба против царизма, участва във въоръжени обири. Нееднократно е арестуван и пращан на заточение.
Сталин става ръководител на СССР след смъртта на Владимир Илич Ленин през 1924 г. Ленин е приел предложението на Зиновиев и Каменев Сталин да бъде първия генерален секретар, но чертите в характера му — капризен, обидчив, неотстъпчив и отмъстителен, са причина тежко болният Ленин да поиска смяната му.
Броят на жертвите на Сталиновия режим е оценяван различно. Липсват достоверни сведения за точния брой на загиналите, но по мнението на историка В.Н.Земсков, те са 642 980 разстреляни и около 600 000 умрели в лагерите от глад и болести. Според една от версиите, в резултат на глад, колективизация и репресии, в периода 1926 и 1939 загубите са между 7 и 13 милиона души.
В края на живота си Сталин подозира в заговор почти всички от старите си другари. Той организира т.нар. "лекарски процес". Мумията му бива положена в Мавзолея на Ленин (който се преименува на Мавзолей на Ленин и Сталин). На 31 октомври 1961 г., по инициатива на Хрушчов, като част от десталинизацията на страната, мумията е извадена оттам и погребана край стената на Кремъл.

Купих си билет и си платих за беседа, казаха ми да се подвключа към вече течащата такава или да изчакам следващата, нямаше време и се подвключих. Човека разказваше доста интересни неща на английски език, имаше доста хора. Както не се бях къпал 3 дни не знам как не разгоних хората в музея :). Разказваше много за семейството му, жените и децата му. Едно от нещата, които запомних е, че докато Сталин е бил жив, няма руска република, която да е печатала пари с неговия лик. След смъртта му само една, не запомних коя, е печатала, но за кратко време. Ето малко снимки от Музея.

Това е осмото копие от главата му, за това е толкова малко. Когато е умрял, са направили восъчно копие-отливка от главата му, след което са направени още 8 копия, съответно всяко по-малко от следващото. За осемте се знае къде са, но деветото е в неизвестност.

Седнах на една пейка да премисля плана. Трябваше да си търся квартира в Гори и да спя там, но беше много рано около 14:30 ч. Не бях и обядвал, но хич не ме кефеше този град, доста мрачен и сив, мизерия - порутени постройки, няма какво друго да се види освен Музея на Сталин. Отворих GPS -а и разцъках маршрут до Тбилиси - беше близко, на около 80 км и по магистралата. Реших, че макар да се отдалечавам от Местиа, ще отида дотам, има време. Отидох при мотора и започнах да се товаря, дойдоха тези от общината да ми искат пари за паркинг. Не съм се пазарил, но ми взеха нещо от рода на 1 лара, което не беше голяма драма, нямаха тарифа за мотори, тъй като в Грузия няма мотори :). Натоварих се и тръгнах да излизам от града, коремът ми пристъргваше. Гледам в края на града една автогара, казвам си: „Ще спра да видя нещо за хапване.“ Спрях, имаше само едно малко магазинче за хранителни стоки. Взех си някакви сладки насипни, сокче и кроасан. Хапнах набързо, каквото можах, при мотора и набутах останалите сладки в куфара. Исках нещо като сандвич да ям, но нямаше. Качих се и подкарах по магистралата. Чувствах се като в Щатите. Магистралата е от бетонни плочи и подрусква постоянно, полицейските коли са американски фордове V8 с роубари за избутване на коли отпред и карат като шерифи - най-вдясно, бавно и дебнат на пуснати буркани. Магистрала беше сравнително спокойна. Две коли на пътна помощ се движеха една зад друга, натоварени с по една кола, като и двете коли бяха с челен удар. По-рано, малко след Боржоми, както си карах и чух до мен изсвирване на сирена, за малко да скоча от мотора, а то линейка. Пусна си обаче сирените, чак като ме изпреварваше, не я бях мернал в огледалото преди това. След около километър видях две коли на челен удар, предполагам, че бяха тези същите на пътните помощи. Наближих Тбилиси и движението се сгъсти, започна да настава хаос и си изострих вниманието. Трафикът в Грузия е най-ужасният, който съм виждал някога. Челните удари са нещо нормално, изпреварва се рисковано и без видимост и често се удрят. Около 90 % от автопарка е със спукани предни стъкла и сгънати предни калници. 10% сигурно карат без предни брони, но то няма за какво да ги ремонтират, като утре пак ще се блъснат :). Вероятността да блъснеш нещо на пътя е много голяма, селскостопанските животни се гледат на пътя, не в дворовете. Кравите са като пътните знаци, навсякъде са и си лежат на пътя, без да им мигне окото. Колите изобщо не ги притесняват, прасета, кокошки - всичко е свободно пасящо покрай пътя. Е, да, вярно, не се налага да косят :). Никой не спира на пешеходните пътеки и пресичането е много трудно. Колите постоянно се засичат и натискат един друг, оттам и огънатите предни калници. Като цяло са си диваци грузинците. Разбрах защо не карат мотори в Грузия. Бях задал на GPS-а центъра на Тбилиси, тъй като нямах точен план, въобще столицата не ми беше в плановете, но тъй като напреднах с километрите предишните дни, реших, че ще имам време да я посетя, а не е за изпускане. Започнах да навлизам по големите булеварди, стана много трудно, започнаха задръстванания, всеки те натиска, но не като при нас, там направо застрашаващо. Опитваха се да ми отнесат куфарите постоянно. Гледам зад мен една леля с лендкрузер, залепила се за мен и отвсякъде я стиснали, тя върти волана рязко наляво, после рязко надясно и се придвижва по малко напред, и така един вид ги избутва, но всичко е на боя разстояние. На това не му викам агресия, ами диващина направо, просто си проправя път като избутва останалите, и не беше единствена. Това, като ми го прилагаха спрямо мотора, възползвайки се от малките му габарити, беше доста неприятно и притеснително, притискат те и нямаш къде да ходиш, а трябва и да го балансираш - около 420 кг мотора с багажа + мен. Аз им махах заплашително с ръце, тъй като няма как да ги притискам с мотор. От дългите години опит съм установил, че най-безопасният начин за каране е да караш, както карат местните, макар и това да е в противоречие с всякакви закони и правила. Започнах да наближавам центъра и да се оглеждам за квартира или хотел. Движех се по един от основните булеварди и в един момент мяркам табела „Хостел“ в едната сграда. Да, но ако отбия на булеварда, ще ме отнесат, и кривнах в първата пряка. Започнах да търся място за паркиране на мотора, такова нямаше, всичко плътно. В един момент един чичка ми маха да влизам в един безистен, викам: „Хотел,“ той – „Давай“. Влязох и паркирах мотора, това се оказа задният вход на хостела. В хостел не бях спал никога през живота си и реших, че е време да опитам и това.

Влязох във входа и започнах да се качвам по стълбите нагоре. Хостелът беше на високо, примерно трети етаж. На стълбите насядали някакви тийнейджъри, нещо като курсове имаха на по долните етажи или и аз не знам какво. Направиха ми път да мина и стигнах до входа на хостела. Вътре един младеж, който говореше само руски. Гледам ценоразписа - 25 лари на човек, но ми каза, че може за 20 лари, което са около 17 лв. Видя ми се перфектно, в центъра на столицата и с вътрешен двор за мотора. Показа ми две стаи и аз си избрах една, в която имаше три двуетажни легла и само един настанен човек, по скоро багажа му. Платих, не ми иска никакви документи, даде ми чаршафи и кърпа, показа ми баните и тоалетната и се разбрахме, че ще сляза да взема останалия багаж. Исках да стане с две слизания максимум, за да не катеря всичко нагоре на долу няколко пъти. Слязох долу и първо свалих куфарите и наместих мотора така, че да не пречи. Сложих му заключвалката на диска отпред и U lock-а на задната гума. В двора бяха паркирани едно скутерче и едно малко чопърче, местни явно. Прехвърлих багажите малко между куфарите, бях решил да кача само страничните горе, и в тях да си заключвам по-ценните неща. Качих всичко на два пъти. Съблякох термобельото (което не бях махал от себе си 3 дни) и долните гащи :). Беше мокро и го сложих до прозореца, не исках да умре човекът на съседното легло :). Изкъпах се, невероятен кеф - отново човек. Изкарах дрехите от куфарите и сложих вътре камера, зарядни, резервни GPS-и и т.н. Сложих тениска, къси гащи и маратонки, взех статива и фотоапарата и потеглих. Беше около 16:00 ч. Хостелът ми се казваше Опера, много е чист и спретнат и го препоръчвам на всички, които пътуват в тази посока. Ето как изглеждаше другият вход, точно срещуположно на входа откъм задния двор, където си оставих мотора.

За града не знаех нищо, тъй като не ми беше в плана да го посещавам. Но все пак ето малко инфо за него:

Тбилиси е основан през 458 г. от цар Вахтанг I Горгасали на мястото на малко селце, съществуващо от 4 век. След окупация от перси, араби и селджуки, през 1122 градът е превзет от грузинския цар Давид ІV Строителя, който премества своята столица от Кутаиси в Тбилиси. По-късно градът отново е под персийски контрол, а през 1801 е завладян от Русия. По време на съществуването на независима Грузия между 1918 и 1921 Тбилиси е отново нейна столица. През 1921 Грузия отново е окупирана от Съветска Русия и Тбилиси става център на Закавказката съветска федеративна социалистическа република, а по-късно на Грузинската ССР. От 9 април 1991 Тбилиси отново е столица на независима Грузия.
Тбилиси е разположен в Тбилиската котловина, на двата бряга на река Кура. Надморската му височина варира между 380 m и 770 m.
Население около 1 062 282 жители.

Гледах тези указателни табели, но в интерес на истината бяха толкова объркани, първо Площад на свободата нагоре, след две преки - Площад на свободата надолу, впоследствие ми направи впечатление, че всичко в Грузия се прави през пръсти, ама не като у нас, там наистина е през пръсти, типично по дивашки :). Имаше табелки за фуникуляр и реших, че трябва да го открия, макар и те да бяха противоречиви. Реших, че трябва да вървя по максимално близката до възвишението улица и така успях да стигна до входа на фуникуляра.

Оказа се, че има две спирки, една на върха и една междинна. Купих си някаква карта за парка Мтацминда, в която ми бяха заредени билетите за двете спирки. Вътре в станцията на фуникуляра имаше ретро снимки.

Качиха се мъж и жена (руснаци) на около 25 години. Жената някаква напудрена кифла с изкуствени устни, мъжа си изглеждаше нормално. Тя нещо му мрънкаше постоянно, как й било скучно, пък той я виж къде съм те довел, виж какви гледки само, и тя – „Ми какво от това, скучно ми е“ :), отдалеч й личеше, че други неща са и интересни :). Въпреки това мъжът беше прав, гледката беше страхотна.

Беше станало много късно и вече бях много гладен, като се има предвид, че съм ял боклуци по малко цяла сутрин. Наблизо видях заведение с гледка към града и реших да седна там. Представих си, че ще е доста скъпо, имайки предвид, че е на перфектното място, но това е положението. Поръчах си за пиене Тарагон, това е като Руския Тархун, напитка, наподобяваща на лимонадата, но се прави от някакво растение. Поръчах също някаква манджа с месо и картофки и хляб и, разбира се, грузински сос - исках да вкуся от така известната грузинска кухня. Не пия никакъв алкохол включително и бира, но за сметка на това съм ценител на хубавата храна.

Залях манджата с Грузинския сос и я почнах :). Невероятно, страхотен вкус. Манджа като манджа, но сосът беше уникален. Не знам какви подправки използват тези хора, но храната си променя вкуса драстично. Сосът е леко лют и с някакъв стипчив вкус, усеща се много добре на езика. Докато хапвах, през няколко маси от мен имаше две двойки грузинци на средна възраст. Единия от мъжете обясняваше нещо на другия, но с едни такива маниери и басов глас. Говореше силно и цялото заведение него слушаше, махаше с ръце, правеше едни такива движения, беше си и голям мъж здрав с широки рамене. Гледах как си даваха наздравица, вдигат чашата и едно такова наперено с плавно движение на ръката. Почувствах се така, сякаш гледам някакви рицари :).Обичам да наблюдавам хората и различните култури. След като хапнах добре и вече бях щастлив, че съм опитал от известната грузинска кухня, се поогледах още веднъж от терасата, за да набележа от високото интересни обекти в града. Мостът на мира беше един от тях.

Докато слизах с фуникуляра, се запознах с едно семейство - мъж и жена на средна възраст с две деца, момиченце на 7 години и момче на 15 години. Семейството се оказа от Охайо, Америка. Жената беше арменка, мъжът - американец. Заприказвахме се, оказа се, че има проблем с документите, за да влязат в Армения и за това чакаха майката на жената да се видят в Грузия, междувременно обикаляха. Бяха една седмица вече в Тбилиси и се чудеха какво да правят, бяха минали всичко по няколко пъти. Застанахме пред гроба на Александър Грибоедов, реших да пробвам да преведа от руски на английски какво пише на гроба (хахаха) понеже съм експерт по руски :), но криво ляво се справих. Впоследствие се оказа, че жената е учителка по руски език в Америка и знаеше доста от историята за Грибоедов и ни я разказа на английски, малко неловко се почувствах, но нали все се опитвам да помогна с каквото мога.

Грибоедов е известен като homo unius libri – писател на една книга, римуваната пиеса „От ума си тегли“ („Горе от ума“), която се играе и до днес в Русия и е източник на много крилати фрази. Тя представлява сатира на аристократичното руско общество от началото на XIX век.
Участва в Отечествената война от 1812 г. През януари 1826 г. е арестуван в Грозни по подозрения, че е декабрист. Докато е откарван в Петербург, негови приятели унищожават всички компрометиращи го документи. Никой не свидетелства срещу него и поради липса на доказателства е освободен. Грибоедов умира при разгромяването на руската дипломатическа мисия в Техеран на 11 февруари 1829 г.

Бях решил да отида до моста на мира в парка Рике, и семейството казаха, че и те ще се разхождат към реката и тръгнахме заедно. Беше интересно- разказвахме си истории, кой с какво се занимава, какво прави. Аз им разказах, че имам две деца на 6 и 17 г, само, че обратния пол на техните :). Разказах им, че съм сам и колко е красиво през турските планини. Тъй като познаваха по-добре от мен града, ги оставих да ме водят, въпреки че първоначално се мъчих нещо с GPS-а. Прекараха ме през стария град.

Малката каза, че й се яде сладолед, все едно Боби :). Намерихме едно магазинче за насипен сладолед и влязохме. Сладоледът на децата го купих аз с парите, които швейцарецът ми беше подарил на бензиностанцията в Турция.

На американеца му трябваше някакъв HDMI кабел и се пуснахме в подлезите под Площада на свободата. Там имаше доста малки магазинчета, подобно на нашите подлези. На малката пък й се доходи до тоалетна и замина с майка си, ние с мъжа отидохме да търсим кабел. Аз питах в магазинчетата на руски и му превеждах на английски. В крайна сметка не знаеше на IPAD-a дали е с малък или голям HDMI куплунг. Разбрахме се с магазинера, че ще вземе единия вариант и ако не е той, ще дойде утре да го смени. Беше станало вече късно и реших, че е е време да се разделяме. Беше ми много приятна компанията на това семейство, много готини хора, можеш всичко да си говориш с тях. Те щяха да ходят една седмица на Батуми. Пожелах им приятно пътуване и излязох от подлеза. Реших да направя малко нощни снимки на площада.

Забелязах, че полицаите с форд бяха спрели едно БМВ и му правеха проба за алкохол, оказа се отрицателна и го пуснаха. Онзи нещо изломоти и се усмихна ехидно и замина. Тръгнах по тъмния булевард към хостела, за всеки случай си го бях сложил на POI - ако се затрия, да може с GPS-а да се прибера, но не се наложи да го ползвам.

Качих се в хостела, беше дошъл друг на рецепцията, който знаеше английски език. Попитах го утре рано дали ще мога да изкарам мотора от задния двор, тъй като видях, че има врата и не знаех дали не се заключва. Каза, че няма да има проблеми. Пък аз трябваше да пътувам до Местия, и нямаше да имам време да се излежавам в кревата много дълго време. Влязох в стаята, всичко си беше там. Комшията по креват го нямаше, но се появи някакъв нов черен, който поогледа стаята, пък реши, че ще спи в друга и се отказа, може и термобельото ми да го е отказало (хаха) :). Очаквах съквартиранта ми да се появи посред нощ. Беше към 23:30 ч. вече и си легнах, като преди това навключих всичко да се зарежда по контактите, не само в стаята, ами и извън - имах доста неща за зареждане.

Всички снимки от Тбилиси тук: http://www.tonyco.net/pictures/Kavkaz/Tbilisi/

Към Ден 4