Края на Септември 2015 г. се събираха четири почивни дни и с Петя решихме да отскочим с мотора до Истанбул. Аз бях ходил да гледам Formula 1 там през 2008 г. (пътепис за което можете да видите тук: http://www.tonyco.net/patepis/Istanbul_08_05_2008.html) с мотора, но оскъдно бях разглеждал града, та щеше да ми е интересно пак да се завъртя натам. Винаги е интересно да видиш различна култура от европейската с различни обичаи. Получи се едно интересно преживяване и ще ви разкажа за другия Истанбул през нашите очи.

Ден 1, 19.09.2015 г. София - Истанбул, 578 км

Моторът беше подготвен, както обикновено, предварително за дълъг път. Страничните куфари бяха качени от предния ден вкъщи, за да бъдат заредени с багажа. Гумите бяха напомпани, пружината на задното окачване натегната като за двама с багаж, амортисьора леко втвърден, скотойлера за мазане на веригата зареден, резервоара и той и маслото сменено предната седмица. Изкарах мотора. Товаренето става лесно в този случай - само щракваш двата странични куфара и готово. Багажът за топкасата беше подготвен в една раница така, че само да я отворя и да поставя раницата вътре. Чиста работа и реално за 5 - 10 мин си готов за потегляне.
Предстоеше ни почти през цялото време пътуване по магистрала. Тръгнахме в 7:00 ч. от нас, хванахме по магистралата и слязохме от нея на третата отбивка за Пловдив към Хасково. Спряхме за малко на Шел-а на Хасково като първа почивка. Не се бавихме много и потеглихме отново. Не бях разбрал, че са построили магистралата до пътя Хасково - Димитровград и видях табелка Истанбул магистрала и реших да я последвам. Това доста улесни нещата и стигнахме за нула време до ГКПП-то. Малко преди това обаче се отбих и слязох на стария Лукойл преди границата, за да заредя евтин бензин. Оказа се, че няма как да се мине границата от там и се наложи да се върнем 1 км назад и да се качим отново на магистралата, за да преминем. Имаше средно много коли на границата, но опашката вървеше бързо. Пред нас имаше един дядо със софийски мерцедес S класа от 2007 година. Като отвори багажника за митническа проверка, познайте скрита газова бутилка, кръгла и голяма подобно на тези на ладите. Веднага асоциирах едно време как беше набутана в една ниша бутилката на ладата, та и тука така. Мисля, че е излишно да казвам как пълначката на газовата е скрита вътре :). Както и да е за щастие имаше само един куфар и бързо го пуснаха. От нашата страна минахме бързо. От турската страна един митничар дойде и се върти около мен, гледа, гледа пък вика: „Тоя куфар (ляв страничен) отваря ли се?“. Казвам „Да“ и му го отварям. Пипа нещо пликовете с дрехите :), после гледа, гледа вика: „Я дай и горния да видим“. Там обаче изненада – раница. „Я отвори“. Помислих си сега като набара вътре сандвичите със свинско и ще ги изхвърли, щото си има табелка, че е забранено да внасяш свински салами и т.н. Не каза нищо за сандвичите и ни пусна да си ходим.
Качихме се на магистралата и се отправихме към Истанбул. Магистралата права, равна - 3 ленти + аварийна в посока и никакъв трафик, буквално никакъв. Подминаха ни само две поршета Панамера, едно турско и едно българско като караха с над 240 км/ч според мен, тъй като въобще не ги видях кога приближиха и заминаха, пък ние си карахме със 130 км/ч. В този ред на мисли се оказва, че е доста опасно да караш в най-лявата лента на празна магистрала, защото може да те отнесат като куцо пиле домат. Не че не карах и там ако се наложи да изпреваря някой задремал шофьор :). Стигнахме тол-а за плащане на магистралата на Одрин, подминахме с жълт сигнал на светофара, както бях чел по разни форуми. Щяхме да си купим стикер за плащане на магистралата на следващия тол.
Имаше стряскащи репортажи по телевизията, на които показваха как бежанците са окупирали магистралата около Одрин, но в крайна сметка бяха затворили едното платно за движение и бежанците си бяха разпънали лагера там. Движението се осъществяваше двупосочно в едното платно без проблеми. Не бяха много хора сигурно 100 - 200 човека, но полицаите бяха като че ли повече и се падаше горе долу по полицай на бежанец :).
Първа спирка в Турция беше на една бензиностанция Opet на магистралата.

Купихме си по нещо сладко и за пиене и хапнахме сандвичите, беше станало обяд. Бях се нагъзил нещо да зяпам по веригата на мотора, докато Петя ходи до тоалетна и един турчин минава зад мене и нещо го чух да промърморва, та се сетих за сапунчето в банята и реших, че не е добре така да им се гъзя :). Добре, че бях с кожените гащи :).
Хванахме пак магистралата и след няколко часа вече бяхме на тола, на входа на Истанбул в Махмутбей. Задръстването започна няколко километра преди тола. Там, както бях чел отново по форумите, трябваше да видя бяла двуетажна сграда, от където да си купим стикер за плащане на магистралата. Е видях я сградата и карах в най-дясна лента. Само дето точно пред сградата става широко и някакви летят от ляво и от дясно на нас. Дал съм си десен мигач и едвам успях да се измъкна от „бомбандировката“ от двете ми страни и да отбия пред сградата. Гледам още един мотор и няколко коли бяха спрели да си купуват стикери. Запътих се на там. Вътре момчето се оказа, че говори повече български от колкото английски, та криво-ляво нещо се разбрахме. Попита ме имам ли стъкло на мотора. Аз казах, че нямам, въпреки че имах, защото не исках да лепя нищо на него и момчето ми подаде само фактура и стикер общо за 35 лири - 5 лири стикера и 30 лири заредени за магистралата. Попитах го: „Ами карта за зареждане?“. Не ми трябвала, само стикер. Питам какво да го правя този стикер, а той: „Слагай в джоба и карай, ще ти снимат номера, и после ще си вземат пари автоматично“. Казвам си „Добре, така ще бъде“.

До тук добре, ами сега някак си трябва да се мушна с мотора ей там дето пише KGS и е всичкия трафик, като внимавам да не ме отнесе някой, който лети към лентата с надпис OGS.

Не е като да няма коли пред тола.

Мушнахме се някак си пререждайки се и без да ни отнесе някой и закретахме в задръстването.

Много странно на магистралата в града стояха някакви и продаваха гевреци и вода. То че имаше задръстване - имаше, но се движеше леко-леко, не беше като да е спряло. Реално нямаше как да си продадат стоката, защото няма как никой да им спре.

и продължаваме.

Край на магистралата.

Цветенца и саксии навсякъде :).

Вече навлизаме в града, GPS-а сочи еднозначно пътя към хотела, палмички и зеленина навсякъде.

Почти стигаме, само да се отклоним по този булевард.

И тук един младеж предлагаше вода, но трафика колкото и бавно да вървеше си се придвижваше.

На края на този булевард някъде се ориентираме за хотела.

По едно време GPS-а вика: „Завий тук“. Да де, ама това тук е все едно Женския пазар в пиков час преди ремонта - павета и сергии на всякъде от двете страни на улицата, народ, блъсканица страшна, ама завивам какво да правя. Бяхме леко подготвени, тъй като на яндекса има стрийт вю на Истанбул и видяхме, че хотела ни е в такъв квартал.

Цигания страшна, мачкам хора, лудница, ориенталска работа. По-късно в клипчето ще видите нагледно за какво говоря. Криво-ляво успявам да мина между хората, гледам паркирани бусове и коли насам-натам. Казвам си аз с един мотор няма да им наруша спокойствието явно. Как да е изминаваме 600 - 700 м. и GPS-а казва „Свийте надясно“. Да ама дясно е една много стръмна къса павирана уличка, на входа на която има две сергии. Казвам на Петя да слезе, защото по тази уличка, ако ми се разклати може да се изтъркаляме надолу. Турците на сергията ми махат, че не може нагоре. Казвам им „Отел“ и веднага станаха, разместиха сергията и ми направиха път да мина, хаха. Тръгвам нагоре и не спирам до върха, не ми се търкаля на обратно. На върха друга успоредна уличка на главната, но с дължина 50 м. примерно. Около мен щъкат дрипави чавенца. Оглеждам се наляво и надясно - само някакви порутени постройки и цигания, все едно сме в гетото. До мен една дървена сграда пред събаряне. Но GPS-а упорито казва „Тук е хотела“. Питам някакво момиче добре облечено, седящо пред една от развалините на едни каменни стъпала за отел Зара. Почна да се чуди и нещо сочи надясно. През това време Петя мина надясно и гледам маха ми да идвам. Да де, но в тази тясна уличка спрени две коли, а на всичкото отгоре е и под лек наклон. Тръгвам аз надясно и се опитвам да се мушна от дясно на едната кола. Не разбрах дали я закачих с куфара, но определено се заклещих - отдясно метална стълба на къща, от другата – колата. Левият куфар на 1 см от колата, десния няма шанс никакъв да мине покрай стълбата. Моторът е в точно определено положение така, че да не издраскам колата, първа и гася и не мърдам :). Не мога да го сложа на стойка, защото няма място наляво заради колата. Ако го наклоня на дясно ще го изпусна и седя така и Петя ми маха да идвам, а аз и махам тя да дойде. Казва ми „Що не идваш?“ Ами как да дойда като съм се заклещил :). Казвам и „Ще махаш куфари, иначе няма мърдане“. Леко под наклон надолу съм и на зад няма шанс да бутна 400 кг :). Както седя на мотора откачих първо десния куфар и тя го взе. Тъкмо тръгнах да откачам левия и се появи един и маха да преместел колата. Премести я и лесно откачих левия, иначе си мислех да наклоня малко мотора на дясно и така да го откача. После се промуших от ляво на другата кола, за да успея да паркирам пред хотела в дъното на уличката.
Оказва се, че тук-таме където има по някоя постройка в района е някакъв малък хотел. В нашия случай е мини апартаментче в някаква сграда. Около нея 2 - 3 входа се водят хотели с различни имена. Питам с недоверие за мотора „Тук безопасно ли е?“ Уверяват ме, че няма проблеми и има рецепционист на съседния хотел денонощно. Хъм, тая работа много съмнителна, но до колкото знам на турците религията им забранява да крадат и като цяло не са агресивни и не са пияници да ходят по улиците и да трошат. Набутах го в самия ъгъл мотора и го заключих с всичко налично, което имах - заключвалка за предния диск, заключено кормило и U лок на задното колело, на който най-много разчитам като най-здрав. По добро стечение на обстоятелствата се оказа, че апартаментчето ни е точно над мотора, а точно под него и зад мотора се намираше бербер-а (бръснаря). Моторът щеше да стои там следващите 3 нощи и 4 дни, като планирахме да ни няма през по-голямата част от времето, но някак си бях спокоен за него.

Петя отиде да плати. Оказа се, че са си дръпнали първата нощувка от картата още преди да дойдем. За да плати с карта се оказа, че за всичките 5 - 6 хотела в района има само един пос, който беше в хотел от другата страна на главната улица. Как си оправят финансите тези хора не ги знам.

Настанихме се и вече беше 14:30 ч., доста бързо стана с пътуването. По един бърз душ, хвърлихме екипите и беше време да разцъкаме Истанбул.
Истанбул или Цариград, чието първо историческо име е Византион, наричан още Стамбул и Константинопол, е най-големият град в Турция, представляващ икономическото, културното и историческото сърце на страната. С население от 13,5 милиона, градът образува една от най-големите градски агломерации в Европа и е сред на най-големите градове в страната и света по население.
Площта на Истанбул е 5343 кв. км и е еднакъв по размер с Истанбулската провинция, на която е административна столица. Истанбул е преходно-континентален град, разположен около Босфора, през него минават едни от най-натоварените пътища в света. Неговият търговски и исторически център се намира в Европа, а една трета от населението му живее в Азия.
Основан през 660 г. пр.н.е. с името Византион, по-късно Константинопол, още Цариград, Истанбул е орисан да се превърне в един от най-значимите градове в историята. За почти шестнадесет века той служи като столица на четири империи: Римската империя (330-395), Византийската империя (395-1204 и 1261-1453), Латинската империя (1204 - 1261) и Османската империя (1453-1922). Той изиграва ключова роля в развитието на християнството по време на римското и византийското управление, преди османците да завладеят града през 1453 г. и да го превърнат в ислямска крепост и седалище на ислямския халифат.
В днешни дни, въпреки че Република Турция е установила своята столица в Анкара, имперското наследство в града все още видимо напомня за някогашната централна роля на града.
Поехме по главната улица под хотела. По цялото си продължение е търговска с магазинчета, закусвални, малки заведения за хранене, кафенета, сладкарски магазинчета. Колоритна е и някак си в навалицата и панаира усещаш истинската атмосфера на града.

Бяхме отново гладни и спряхме да си вземем един дюнер и един от типичните сандвичи със скумрия вътре. Самото приготвяне на скумрията на скара, преди да ти я набутат в питката и вадят внимателно по-големите кости. Въпреки това остават тук-там кости и трябва да се внимава.
Продължихме да се бутаме из някакви още по-тесни улички с много навалица, в посока центъра. Бяхме не далеч от историческия център. Хотелът ни беше на 200 м от брега на Златния рог. Измъкнахме се от голямата навалица и хванахме вече по нормални улици.

Страшно много моторетки Honda CBF 150 карат. Не знаех, че има такъв модел с толкова малък двигател.

Излязохме на площада пред Света София. Започнахме да се чудим къде да влезем първо.

Решихме в Света София.
Храм Света София в Истанбул е най-яркият паметник на византийското архитектурно майсторство и символ на златния век на Византия. Храмът е разположен в историческия център на града, в района Султанахмет, и в момента е музей, както и един от символите на най-големия град в Турция. В продължение на хиляда години Света София е най-големият храм в целия християнски свят – чак до построяването на храма Свети Петър в Рим. Височината на Света София е 55 метра, а диаметърът на купола – 31 метра.
Храмът е построен през периода 324-337 г. при управлението на византийския император Константин І, но изгаря по време на народно въстание. Император Теодосий ІІ нарежда на същото място да бъде построена базилика, която е завършена през 415 г., но тя е сполетяна от същата участ – през 532 г., по време на въстанието „Ника“, базиликата отново изгаря. Малко по-късно император Юстиниан решава да построи храма за пореден път и новата сграда оцелява чак до 989 г., когато по време на силно земетресение се срутва куполът на храма.
През 1453 г. завзелият Константинопол султан Мехмед ІІ нарежда Света София да бъде превърнат в джамия. Към него са достроени четири минарета и така храмът се превръща в джамията Ая София. През 1935 г. тя е обявена за музей, а от фреските и мозайките са премахнати покривалите ги дотогава слоеве мазилка.
Според архитектурния си план храмът е с формата на кръст с размери 70х50 метра. Гигантската куполна система е своеобразен шедьовър на византийската архитектурната мисъл. Оформянето на вътрешността на храма е продължило няколко столетия и се отличава с особен разкош: подове, украсени със злато и мозайки, и 8 колони от зелен яспис, взети от храма на Артемида в Ефес. Стените на храма са били изцяло покрити с мозайки.
Билети си купихме от автоматите с помощта на дебитна карта и така не се наложи да чакаме на опашката. Взеха ми статива на входа, и казаха, че ще си го получа на излизане.

И отвън и отвътре течаха ремонтни / реставрационни работи.

Това огромно скеле почти не позволяваше да се направят снимки без и то да е в кадър.

Икона.

Огромен полилей.

Плачещата колона в Света София.
Поверието гласи, че ако се постави ръката в отверстието й и се усети влага, всяко намислено в този момент желание ще се сбъдне.
Имаше опашка от чакащи за сбъдване на желания.

Изглед и от втория етаж.

И още от християнските мозайки.

Всички снимки от Света София тук: http://www.tonyco.net/pictures/Istanbul_2015/HagiaSophia/

След като разгледахме Света София, решихме да влезем в Цистерните. Нямаше опашка и бяха отсреща. Разбира се преди това си взех статива. Купихме си билети на касата и влязохме веднага без да чакаме. Статива не ми го взеха, но бях предупреден, че има глоба ако го ползвам.
Йеребатан сарнъджъ или Цистерната на базиликата, е най-голямото и добре запазено покрито водохранилище за питейна вода в Истанбул измежду открити до няколкостотин в града, приличащо на дворец. Едно от имената, с което цистерните се назовават е "Потъналият палат".
Водата по акведукти е доставяна от извори в Белградската гора, намираща се на 19 км северно. Именно фактът, че Константинопол в древността получавал и съхранявал запаси от питейна вода, го е направил толкова трудно превземаем. Това е едно великолепно творение на Древността, което се е запазило почти непокътнато до днес. То е построено от император Юстиниан I през 532-542 г.
През византийската епоха водохранилището е снабдявало с вода намиращия се наблизо императорски дворец и местното население. След завладяването на града от османците през 1453 г. то се използва още известно време за снабдяване с вода на султанския дворец Топкапъ сарай, но, тъй като османците предпочитали течащата вода пред тази от цистерни, те изградили собствена водоснабдителна система. Цистерните потънали в забрава, докато през през 1544 - 1550 в Истанбул не дошъл холандският пътешественик П. Гилиус. По време на своите обиколки той забелязал, че населението вади от Земята вода с кофа, а и също риба. При трудни условия Гилиус пропътува с лодка водната повърхност, като я измерва и преброява колоните. Своите изследвания той описва в пътепис и по този начин прави Цистерните известни на Западния свят. По-късно всеки пътешественик, посетил Истанбул, държал непременно да види и Цистерните.
Водохранилището е 140 м дълго, 70 м широко, има 336 колони, подредени в 12 редици по 28 колони, с височина 8 м. Разстоянието между колоните е 4,80 м. Голяма част от колоните са от по-стари постройки, направени са от един или максимум от два мраморни къса. 98 от колоните са с коринтски капители, а останалите са с капители в дорийски стил. Цистерните побират 100 000 м3 вода. Разположени са на площ от 9 800 м2. Стените са дебели 4,80 м. Повечето колони са цилиндрични, само няколко са ъгловати или с улеи. Интересно е, че тук е запазен единственият оригинал, оцелял до момента на Горгоната Медуза. Едната глава на Медуза е положена наобратно, а другата е положена странично. Поверието разказва, че глави на Медузата са вграждани в сгради с цел тяхната защита, а тъй като, също според легендата, този, който погледне Медузата в очите, се превръща в камък, то главите не са поставени в нормално положение, а обърнати, за да предпазят гледащите ги хора. Предполага се, че главите са донесени от по-стара римска сграда. Служат като цокъл за колоните.

Във водата в цистените плуват доста риби и то с не малки размери.

Едната глава на Медуза.

И още от цистерните.

Всички снимки от Цистерните тук: http://www.tonyco.net/pictures/Istanbul_2015/Cisternite/

След Цистерните в района беше и Синята Джамия (Sultanahmet Camii).

Джамията „Султан Ахмет" е мюсюлмански храм в Истанбул, Турция. Построена е от архитекта Седефкяр Мехмед ага по заповед на султан Ахмед I между 1609 и 1616 година. Поради своите цветове — синьо, зелено и бяло, от плочките от изникски порцелан, в Европа е известна като Синята джамия.
Строителството започва през 1609 и завършва през 1616 г. Местоположението на грандиозната постройка е точно срещу църквата Хага София в Истанбул, като че ли в съревнование с нея.
Джамията „Султан Ахмед“ е първата джамия в Османската империя, която има 6 минарета. Според преданието, султан Ахмед I пожелал минаретата да бъдат направени от злато. На турски злато се произнася „алтън“. Архитектът обаче го разбрал погрешно чувайки „алтъ“, което означава „шест“. Така били построени 6 минарета, вместо общоприетите 4.
Размерът на помещението в молитвената зала е 64 x 72 метра. Диагоналът на централния купол е 23,5 м, а височината му е 43 метра. Има четири колосални колони, всяка с диаметър от по 5 метра, които са основната подпора на сградата. Джамията има 260 прозореца.

И 2008 г. като идвах и пак всички си мият краката преди да влязат вътре.

Входът е безплатен, но не трябва да имаш голи крака и рамене, а за жените забрадката е задължителна.

Ама и отива.

Поглед и от вътре. Забранено е да се снимат молещите се, и затова спазвам правилата на държавата и не ги снимам. Трябва да се уважават религиите независимо дали ги разбираме или не.

Самата сграда на джамията е внушителна, и от вътре е много красива безспорно. Жените се молят в специално отделени помещения отзад.
Започнахме да преизпълняваме плана на Петя. Част от нещата, които минахме днес бяха предвидени за следващите дни, но така пък освобождавахме време за други неща.
Започна да се свечерява и решихме да се пробваме да стигнем до кулата на Галата. Хванахме пешачката отново по уличките.

И през Паркът Гюлхане (Gulhane Park), който се намира в района Еминьоню в подножието на Топкапъ сарай и някога е бил част от градините на султанския дворец. От 1912 година част от градините са обособени като обществен парк.

В края на парка има Ж.П. Гара.
По принцип си носим термос, за да ни стои водата студена, та като свърши си вземаме студена вода и я преливаме в термоса. Така и направихме на гарата. След това слязохме до брега на Босфора в началото на Златния рог.

Небето над Истанбул беше покрито с прекрасни облаци и залеза допринасяше за гледката.

Поехме по моста на Галата. Имаше много рибари, даже една забрадена женица мяташе въдицата.

Преминахме от другата страна и с някакъв финт успяхме да пресечем булеварда и да се отправим към кулата.
Вървейки по стълбите един младеж, дали нарочно или случайно, си изтърва четката и Петя му подвикна да си я вземе. Той реши, че трябва да и лъсне обувките. А след това и моите. Естествено попита да му дадем пари за трите деца, които има. Може би като види туристи нарочно изпуска нещо, за да привлича така клиенти.
Не знам с какво точно ни намаза маратонките, но след три дни обикаляне по цял ден из града продължаваха да са лъскави. Той каза, че имат гаранцията 5 км. :), които ние навъртяхме пеша още същата вечер.

В крайна сметка му дадох с много пазарлък 5 лири, което са около 3 лв.
Стигнахме до кулата и се наредихме на опашка. Обстановката около кулата беше приятна - заведение със стар трамвай :).

Кулата Галата (Galata Kulesi) е една от най-забележителните постройки на Истанбул с огромното си тяло и конусовидния си цилиндър на върха, извисяващ се на хълм над квартала Галата край Златния рог.
Кулата е издигната през 528 г. по времето на император Юстиниан. Първоначално е построена от дърво в квартала на генуезците, а през май 1433 г. - от камък. В миналото се е използвала за склад и мелница от генуезците. Височината и достига 61 м. При реставрацията и от 1964 - 1967 г. е достроен конусообразен покрив.
Кулата Галата днес е туристическа атракция. Горните 3 етажа се използват за ресторант, рецепция и кафе-бар. На последния етаж има тераса с неописуема гледка над Истанбул. До терасата на кулата може да се стигне по стълба със 143 стъпала или с асансьор.

Изчакахме си реда. Сумата за качване беше повече от колкото пише в интернет. Сравнително бързо върви опашката. Има и заведение. Уцелихме точното време за качване на кулата - перфектен изглед от горе, но голяма навалица на тесния балкон. Отново ми взеха статива, но това не ми попречи да спретна добри снимки.

На Петя и бяха препоръчали един ресторант Ortaklar. Бях го задал предварително на POI в GPS-a и се запътихме на там. Трябваше да минем по малките улички, през които минавахме следобеда и бяха пълни с народ и сергии. От сергиите няма помен и всички магазини са затворени. Хора по улицата, по която по-рано не можеше да се мине от навалица, също почти няма. Само боклукът напомня за животът, който е кипял през деня тук.
След малко повече от час минахме по същата улица, която вече беше почистена.

По една от улиците вече беше почистено, точно отсреща се виждат вратите на Капалъ чарши, затворени разбира се.

Имаше разни хора, които събираха боклуците в денкове. Едни боклукчийски камиони вървяха и мереха теглото на денка преди да го качат. Не ни е ясно точно как се разплащат, но явно има някаква схема. Всички си хвърлят свободно боклука на улицата. Това като се загледах през следващите дни е защото няма достатъчно кофи за смет. Има кофи, но са малко и винаги препълнени. Явно това е системата - през деня хвърлят на всякъде, през нощта събират. Интересното е, че никъде не мирише на боклук, постоянно лискат вода пред магазините си и няма и прах. Явно не изхвърлят хранителни отпадъци и боклука е съставен в 99 % от хартия и найлон, което пък се рециклира в последствие.
Стигнахме до препоръчания ресторант. Не можахме да седнем отвън. Вътре масите бяха със стъкло и под стъклото всеки е оставял някакви пари от неговата държава. Имаше и левове, та не се наложи да оставяме нищо :).

Цените са добри (по-ниски от България), порциите големи, хляба и водата навсякъде са безплатни по заведенията. Алкохол не можеш да си поръчаш никъде, дори и бира.

Докато вечеряхме в ресторанта бях седнал срещу прозореца, и точно отсреща на една пейка седна младо мюсюлманско семейство. Мъж и жена, на видима възраст не повече от 20 - 23 години, добре облечени, с бебе в ръце. Държаха табелка с надпис „Ние сме от Сирия, можете ли да ни помогнете“. По принцип из целия град има много такива, и голяма част от тях са менте, използват ситуацията в Сирия за да спекулират. Това семейство обаче си изглеждаха съвсем нормални хора, макар и жената да беше със забрадка, но с открито лице. По улиците минаваха разни хора и чат-пат някой оставяше по нещо. В крайна сметка представете си ситуацията, изграждали сте нещо с години, вложили сте пари в собствен дом, създали сте семейство и изведнъж всичко това няма стойност, става война и нещата които сте градили не струват и 1 лев. С цел безопасност се налага да вземете семейството и да бягате в някаква посока, пари обаче кеш няма, ситуацията на тези хора хич не е розова. Турците обаче явно ги разпознават кой е менте и кой не, и като излизахме от ресторанта забелязах, че бяха поканили семейството да седне в ресторанта и им бяха дали храна, страхотен жест.
След като се насвинихме прилично, хванахме обратния път към вкъщи. Отново по малките и тъмни улички. Изглеждат доста зловещо, точно като по филмите на ужасите. Нямахме особени притеснения, въпреки че се налагаше да вървим няколко километра по такива улички. GPS-а даваше хотела от ресторанта на 2 км пешеходно разстояние. Една от уличките още на отиване забелязахме, че е пълен мрак и беше стряскащо. В интерес на истината, за тези 2 км по малките улички сигурно сме срещнали двама-трима човека най-много.
Наближавайки нашия район вече главната улица не беше толкова претъпкана, но все още беше сравнително оживено. Почнах да се чудя ще видя ли мотора пред хотела. Наближихме и, о чудо, моторът е там даже е непокътнат. В ъгъла точно пред предната му гума сложили си масичка и седнали трима турчина на лафче, пушат си цигарки и така като ги гледам цяла нощ ще откарат табиетчийската. Ето на, имам си частна охрана на мотора, хаха.
Пак се бяхме поизпотили, но нямахме сили за още едно къпане, този ден беше доста ударен, пътуване от България и поне едни 20 - 25 км навъртени пеша из улиците на Истанбул, висене на опашки за билети и т.н. Лягаме и умираме.

Ден 2, 20.09.2015 г.

Денят започна към 7:00 ч. Трябваше да хванем първото влизане в Долмабахче преди навалицата. За щастие бяхме в сърцето на Истанбул и успяхме да се потопим в цялостната атмосфера отново, като сутрешно чайче и кафе на местно кафене само с турци на него. Попътно към отсрещното кафе взехме по един геврек от случайно преминаваща количка :).

Турците от рано хвърляха табла и бяха седнали на седянка, разбира се само мъже. Петя правеше изключение. Метрото минаваше през нашия квартал, като сравнително скоро изградения мост над Златния рог се явяваше като спирка. По средата на моста е спирката и така може да се ползва от двата квартала, нашия и отсрещния от другата страна на Златния рог.

Има външни ескалатори за качване.

Качвайки се с ескалаторите видяхме машинки за жетони и зареждане на карти. Будка с човек, който да продава карти нямаше. Зачудихме се по-натам дали няма, но щом са сложени тук автоматите най-вероятно нямаше и бяхме прави. Искахме да си купим карта, в която да зареждаме пари и с нея да пътуваме, защото излиза почти на половина така, но уви нямаше от къде да си купим. Наложи се да купим два жетона за по 4 лири. Само дето автомата работеше само с пари и се оказа, че не връща коректно ресто та ни излезе по 5 лири жетона. Като цяло градския транспорт се оказа силно неуреден в Истанбул, ориенталска работа. Качихме се на моста и се наложи да преминем от другата страна за нашето метро. Моста е уникално съоръжение, високо технологично. Самият мост в основата си има хидравлични бутала с цилиндри които нещо регулират автоматично, предполагам опъна на моста.

Метрото го взехме за две спирки и ни стовари на не безизвестния площад Таксим.

Почнахме да се замотваме, но трябваше да намерим от къде да си купим карти, иначе излизаше много дебело с жетони (жетонът както казах е 4 лири, а с картата едно пътуване е 2.15 лири, а от време-навреме и 1.45 лири, но не разбрахме принципа). Огледахме се на площада, но нямаше никъде будка - само автомати долу в метрото. По принцип автоматите трябва да продават и карти, но са спрени на всичките места, и можеш само да зареждаш пари в картата, не пътувания, а сума. Огледахме се на площада и видях един двуетажен автобус за обиколка из града да товари туристи. Едно момиче с униформа седеше до него и реших да я попитам от къде да вземем карти, щом товари туристи се предполага, че знае английски и се оказах прав. Каза ни да отидем ей там при една количка с гевреци :). И вярно освен гевреци човека ни продаде и една карта за градския транспорт, имаше цяло тесте. Картата струваше 10 лири празна като хралупа, най-вероятно е нелегално. Върнахме се обратно долу и я заредихме с някаква сума, тъй като не бяхме на ясно колко ще ни трябват. От тази станция на Таксим хванахме фуникуляра, който води към брега на Босфора, където е дворецът Долмабахче. На такъв фуникуляр се бяхме возили в Барселона. За съжаление прекачването от метрото на него не е безплатно и се таксува като нормално билетче. Финукуляра представлява две релсови кабини, наподобяващи на метро със седалки вътре и място за правостоящи, само дето вътре всичко е монтирано под наклон, тоест като седнеш на седалката стоиш на равно, но самото влакче е под наклон. То се движи в тунел подобен на метрото и служи да вози пътникопоток нагоре и надолу, вместо да махат пеша по баира. Принципа на работа е точно като на асансьор, само дето за противотежест се ползва друго влакче и двете са свързани. Така докато едното слиза на долу, другото се изкачва на горе и по средата релсите се разделят на две и там се разминават влакчетата. Няма как да се сблъскат реално, тъй като са закачени като кантар с въжетата. Спирката е модерна със стъклени прегради и вратите се отварят автоматично, има оператор, който следи какво се случва в тунела, но най-вероятно се управляват автоматично.

Спуснахме се до брега и пред очите ни се виждаше Долмабахче.

Долмабахче означава “запълнена градина” и се отнася за малкото пристанище, което Султан Ахмед I затрупал, за да построи прекрасния си дворец. След няколкото пожара, Султан Абдулмесит I, който намирал стария дворец Топкапъ за старомоден, издигнал днешния Долмабахче в Турско-Ренесансов стил на същото това място.
Фасадата на двореца Долмабахче, построен в средата на XIX в. от султан Абдул Хамид I, заема 600 метра от европейския бряг на Босфора. Строежът продължил от 1843г. до 1856г. Дворецът служил за официална резиденция на Султаните до 1876г. През 1877г. Султан Абдулхамид II открил тук първия турски парламент, който бил разпуснат 2 месеца по-късно.
След краят на Империята през 1923 г., Ататюрк, основателя на Турската република, отсядал в двореца, когато посещавал Истанбул. Той починал там на 10 ноември 1938 г., на 57 годишна възраст след дълго боледуване.
Дворецът Долмабахче е най-големият дворец в Турция (площта на основната му сграда е 45 000 кв.м) и един от най-впечатляващите със своята пищна украса, изобилие от злато и кристал. Поръчан е от султан Абдул Меджид, като цената му се равнява на 35 тона чисто злато. Това, което султанът е искал, е дворец в стила на европейските монарси.
Дворецът има 285 стаи, 44 зали, 68 тоалетни и 6 турски бани.
Успяхме да се вредим и въпреки проблемите с търсене на карта за градския транспорт, по план успяхме да влезем с първата група за деня. За съжаление обаче даваха да се снима само от вън. Взехме си билети и за харема.

Заслужава си да се иде и да се разгледа. Не е пищен както дворците в Санкт Петербург, но е красив и се виждат следи от ориенталската култура. Екскурзоводът говори ясно на английски и разказва доста интересни неща за двореца и обитателите му по онова време. Също така и доста интересни неща за Ататюрк. След като приключихме с обиколката излязохме пред известната порта на Босфора пред която всички се снимат. Да, ама ние не се снимахме, ами само портата снимахме.

Заобиколихме двореца и се залостихме пред харема, отново бяхме на чело на опашката. Харема също е доста интересен и има какво да се види, както се досещате отново беше забранено да се снима и нямам какво да ви покажа, но непременно отидете да го видите ако стигнете до Долмабахче. Така силно впечатление ми направи като ни разказва екскурзовода, че майката на султана е била шеф на харема и коли и беси там. Също така според екскурзовода, майката е управлявала империята, чрез сина си султана, като му е казвала какво да прави. Друго интересно е, че майката на султана му избира жените, не той самия. В миналото е било възможно да имат по колкото си искат жени 50 - 100 и на горе, но приближавайки се до Европа са ограничили броя на 8. Било е съревнование коя ще се представи по-добре при султана, за да я привиква по-често, първородния син наследява престола и за това. Родените момчета за били изкарвани от харема на четири годишна възраст. По принцип за султан освен първородния син са били обучавани и следващите момчета, за да може ако стане нещо с първородния да го заместят. Харема е охраняван само от евнуси, за да не пипат жените. Всяка от жените си е живеела собствен живот в собствен апартамент, не са били събрани на куп на едно място, както аз си мислех първоначално :). Има още подробности, но това запомних на прима виста :).

Излязохме от сарая и трябваше някак си да стигнем с ориенталския градски транспорт до Миниатюрк. Петя беше извадила няколко варианта, с метробус и пеша или с градски автобус. Да де, ама имахме само номера на градските автобуси, които ходят до там и знаехме, че някои от тях тръгват някъде от Таксим. Хванахме фуникуляра нагоре към Таксим, а междувременно вкарахме по една царевица на дървени въглища :). Излязохме на Таксим и започнахме да се оглеждаме за автобусите. Да ама то на този площад няма път и никаква следа от автобусни спирки. Гледаме в едно заведение един младеж продава сладолед от този техния дето е като дъвка. Попитах го къде са автобусите и той посочи надолу :). Петя искаше да пробваме от този техния специален сладолед и решихме да вземем от този младеж. То си е цял ритуал, гледахме го после и на други места. Сладоледа е в едни метални дълбоки тенекии, както едно време при нас в количките. Бърка се с един дълъг шиш на края леко приплескан. За съжаление не направих клипче. След като загребе на върха на шиша сладолед залепва фунийката, подава ти го напред уж да я хванеш и като посегнеш почват едни резки движения, върти насам-натам, тегли, подава, прави едни пируети - много забавно :). Трябва да се види и изпита на живо :). Разбира се това нещо си струва и пари, две фунийки малки сладолед - 20 лири, което е около 12 лв :).
Хапнахме сладоледа и се отправихме към подлеза, който ни посочи. Оказа се, че долу под Таксим върви голям булевард с автобусни спирки подобно на нашия булевард под НДК. Слязохме долу и започна едно чудене в коя посока трябва да хванем автобуса, иначе Петя беше извадила кои номера ни вършат работа. Информация на спирките никаква, дори няма кои автобуси спират там. Хванах едни младежи да ги питам, но те не знаеха английски, друг младеж чу, че се мъчим и дойде да види какво става понеже говореше английски. За съжаление не знаеше в каква посока трябва да хванем автобуса. Пита други хора, но и те не можаха да го упътят. После по пътя на логиката каза „От другата страна трябва да е“.
Хайде излизай пак на Таксим и слизай в другия подлез. Изпуснахме първия автобус, който ни върши работа и след малко дойде друг номер, който трябваше да става също. Качихме се. Питам шофьора еднозначно за Миниатюрк, изломоти нещо на турски, което ми се стори като „Да, за там съм“ и седнахме. Обаче се оказа, че сме го хванали в грешната посока и тук върти. Тръгна бавно-бавно по булеварда на горе и след 15 мин направи обратен завой и се върна от другата страна на спирката, където първо бяхме. Няма значение, важното е, че е в нашата посока уж. Пуснах GPS-а да гледам къде кара все пак, за да знаем кога да се ориентираме за слизане. Имаше електронно табло със спирките в автобуса, но беше зациклило само на една спирка :). Бавно става с автобуса, но избор нямаме. Слезе до моста на Галата и точно си викам сега ако не завие познай, но зави и закрета покрай брега. Гледам наближаваме спирката. Качиха се двама чернокожи мъж и жена, носеха някаква бележка с написано нещо на нея и я показа на шофьора. Същото изломотване като на нас и седнаха, но не разбраха и те дали е ОК. По едно време гледам на GPS-а, че остават 300 м. Понеже бяхме седнали точно зад шофьора той изломоти нещо, което трябваше да прозвучи като Минатюрк, и се отправихме към вратата. Чернокожите видяха суматохата и питаха на английски това ли е за Миниатюрк, та им махнах да идват след нас :). Определено изглеждаха стреснати от цялата ориенталска неразбория, в която бяха попаднали :) Явно и те неорганизирано като нас са тръгнали, но ние бяхме по-подготвени :). Преведохме ги през светофара и се озовахме на главния вход. Нямаше опашка и бързо и лесно стана влизането.
Паркът Миниатюрк е разположен в квартал Сютлютдже на брега на Златния рог. В парка има над 100 миниатюри в мащаб 1:25 на всички известни туристически места или държавни учреждения в Турция. Разглеждането на парка доставя много приятни емоции. Могат да се видят макети на двореца Долмабахче, Джамията Султан Ахмед, стадионите Ататюрк и Бешикташ, църквата Света София и много други. Всички макети са изработени с най- малките детайли. В паркът дори е пресъздаден трафикът в Истанбул чрез макет на пътищата и мини коли, които се движат по него.
На влизане в парка получавате карта на парка и билет с баркод, защото пред всеки експонат на стойка има четец за баркода. Когато прочете билета ви, машинката заговаря на езика, който и изберете при влизането си – английски, немски, френски, руски, като дава кратка справка за обекта, пред който се намирате. В парка има и зелен лабиринт, дървен макет на Троянски кон и други забавления, направени единственo и само за децата.

Парламентът в Анкара.

Мостът над Босфора.

Детската площадка с Троянския кон.

Лабиринтът, а пред него големи шахматни дъски.

Джамията Селимие в Одрин.

Мини железопътна линия, по която за съжаление точно днес не вървеше влак, но прекосява целия парк.

Памуккале.

Кападокия, много интересно бяха направени балоните.

Храмът на Артемида в Ефес - едно от Седемте чудеса на древния свят.

Магистрала, колите се движат, по-късно във клипчето можете да ги видите.

Градинка като турското знаме.

Стадионът Бешикташ. Срещу една лира можеш да чуеш химна на любимия си турски отбор :).

Джамията Сюлеймание в Истанбул.

Летище Ататюрк.

Ферибот, който можеше да се кара срещу една лира :).

Петя на мостът над Босфора.

Проектът Миниауърлд - това е все още в проект и ще представлява нещо подобно, но със забележителности от целия свят :).

Паркът е впечатляващ, миниатюрите са изработени изключително прецизно и точно. Отново бих посетил този парк, даже ако сме с децата ще е още по-забавно. На едно място има катери с дистанционно, които могат да се карат пак срещу 1 лира.
Снимал съм 99,9 % от всички обекти и Петя си поигра да надпише повечето от тях, та ако някой иска виртуално да се разходи може да го направи тук: http://www.tonyco.net/pictures/Istanbul_2015/Miniaturk/

Беше станало време за обед и затова решихме да се огледаме за нещо за хапване по булеварда. Не след дълго насреща се виждаше едно заведение тип квартална кръчма и въртяха едни месища като на чеверме от вънка. Казах си това е нашето място. Хората веднага ни поканиха и седнахме на тротоара. Яденето дойде бързо и както обикновено много вкусно. Излишно е да споменавам, че хлябът и водата са безплатно.

Докато обядвахме един поливаше с маркуч тротоара, пък друг събираше водата. Много поливат така тротоарите и улиците на всякъде и прах дефакто не се вдига никъде. Тук отново ми направи впечатление как в някаква дейност, където в България са заети 2 - 3 човека, тук са заети 5 - 6 човека и повече. Примерно заведението, малка квартална кръчма, не е ясно с какъв оборот, но достатъчно е един да готви и един да носи храната, тук бяха не знам колко, но поне 5 човека преброих и всеки нещо прави, тича насам-натам. Един върти чевермето, друг идва да пита всичко наред ли е, трети носи хляба, четвърти водата, много странна организация имат тези хора.
Вървейки по улиците забелязах, че обичаите и занаятчийството се е съхранило и до днес, докато в България е умряло преди много години. Все още има чираци и майстори, хората се стараят да си вършат добре работата и клиента да остане доволен. На една от улиците чувам един да вика " Чирак, Чирак" след малко тича едно хлапе из зад ъгъла, явно чиракуването е общоприето все още при тях. Нека не забравяме, че чирака се учи на занаят и не получава заплата, а по скоро си плаща обучението като работи за майстора.
След това отклонение вече се бяхме наяли и беше време да стигнем до един от най-интересните музеи, в които сме ходили през целия си съзнателен живот. Трябваше да изминем 2 км, но някак си не ни се ходеха пеша като знаехме, че ни чака доста разхождане из музея. Хванахме си автобуса от най-близката спирка и стигнахме бързо.
Музеят на Рахми М. Коч е първият голям технически музей в Турция, посветен на технологиите, историята на транспорта, промишлеността и съобщенията. Мащабният комплекс на музея се намира на брега на историческия Златен рог в сърцето на стария Истанбул. Той е частна фондация, която има за цел да колекционира, изследва и възстановява стари технически съоръжения, индустриални и инженерни обекти и тяхната документация и да ги експонира. Предметите се събират от най-различни държави и периоди. Колекциите съдържат хиляди елементи - от грамофонни игли до кораби и самолети. Експонатите са предмети, които засягат нашето ежедневие.
Много усилия са вложени от талантливи сътрудници - инженери и занаятчии, преподаватели и професори, за достигане на сегашното състояние на музея. Голяма част от ценните предмети са закупени от фамилия Коч, други са били дарени от посетители, понякога анонимни. Принос имат Босфорският университет и обсерватория "Кандили".
Музеят разполага с много добри реставраторски работилници и специалисти и извършва реставрация на старинни предмети, собственост на други музеи и частни колекции.
Основател на музея е Рахми М. Коч, от второто поколение на турската компания "Коч", основана от баща му Вехби Коч. Музеят е разположен в две исторически сгради. Първата, "Ленгерхане", е била бивша леярна в Османската империя. Била е построена по времето на султан Ахмет Трети върху основите на византийска сграда от XII в. След това е била възстановена при султан Селим Трети (1789-1807). Последователно е била собственост на Министерството на финансите и на Турския държавен монопол. Разрушена е от пожар през 1984 г. и е изоставена. Рахми М. Коч я купува през 1991 г. Музеят е основан в тази сграда, възстановена и допълнена с подземни галерии, и е открит през декември 1994 г. Впоследствие е закупена втората сграда - историческата корабостроителница, построена от Османската морска компания през 1861 г. В нея са се изграждали и ремонтирали турските кораби и фериботи. Сградата е преминала през много промени и през 1996 г. е закупена от музея на Коч. Впоследствие са прибавени още 14 малки сгради, свързани с нея, които са били надлежно реставрирани в своя оригинален вид. През юли 2001 г. новото разширение на музея е открито за посещения и има вече повече от 11000 кв.м галерии. Допълнително през 2004 г. са закупени още 7000 кв.м площ на север от музея и са изградени гара и коловози, хангар за самолети, вятърна мелница, задвижвана от водна помпа, плаващ кран, паркинг, детски площадки и малко морско пристанище, където с пристанищния влекач могат да се правят обиколки на Златния рог.

Този музей е нещо грандиозно и те пренася назад във времето. Самата прецизност, с която е изработено и подредено всичко пленява. Всичко е изпипано до най-малкия детайл. Прекарахме 4 часа, което никога не се е случвало в музей до момента, като сме отделяли на експонатите само по няколко секунди. Ако трябваше да се задържаме повече и да четем всичко, сигурно трябваше да стоим там една седмица. В музея има за всеки по нещо, не е нужно да се интересуваш от техника, за да го посетиш. Просто виждаш неща, които те заобикалят всеки ден, или са заобикаляли хората в тяхното ежедневие преди години. Успях да щракна над 470 снимки в музея, като съм обхванал някъде около 90 % от експонатите, имах още батерия, но вече се бях изморил да снимам. В музея има и истинска американска подводница, в която влязохме и разгледахме. Тя е вързана на док във водата на мини пристанището.
Всички снимки можете да видите тук, ако желаете: http://www.tonyco.net/pictures/Istanbul_2015/RahmiKoc/.
Мисля по-надолу да ви покажа отбрана част от това, което видяхме.

По-нататък нямам снимки, но се придвижваш из цялата подводница като моряк през малките тесни отвори. По едно време капитана пусна истинската сирена за тревога и за малко да ми изхвърчи горната част на черепа. Представям си, ако спиш и ти свирне това до главата. Койките са супер тесни и разстоянието е точно колкото да се промушиш легнал, определено не трябва да страдаш от клаустрофобия.

Трябваше да ни дадат билетчета за ретро железница, но казаха, че не работи. Като стигнахме до нея почнахме да се въртим и да оглеждаме, хората седяха вътре като да тръгне и им дупчеха едни ретро билетчета на ужким, розови с кръгче в средата, точно каквито бяха и в БДЖ до преди няколко години :). Тъкмо решихме, че само си седят и тръгнахме да си ходим и взе, че запали локомотива. Намърдахме се вътре без билет и кондуктора не възрази :).

С дървените вагони изминаваш 500 м, след което те връщат обратно, но да се почувстваш в ориенталски експрес, като по каубойските филми :).

Ето я Петя във влака.

Малко по-късно можете да видите и във видеото за какво иде реч.
Продължихме към авиоколекцията. Имаше един разбит самолет от войната. Бомбандировач, B- не помня колко му беше номера.

Кола разделена на две.

Ретро двуетажен автобус, Петя реши да се повози.

И кафе носталгия, Кока Кола. Всичко в Истанбул, което е ретро му казват носталгия.
Пихме по кола разбира се.

Безброй мини модели на почти всичко.

Дойде ред и на кукленските къщи. Уникални, толкова прецизно изработени спират дъха.

Така са си играли момиченцата едно време.

Макет на старо селище.

Корабостроителна работилница.

Умалени модели на двигатели на лодки.

Колекция ретро яхти.

Рибари.

Лодка за водни ски.

Лампа.

Кола-амфибия.

Трамвай с коне.

Петя кара трамвая.

И аз съм се настанил на една дървена седалка.

Петя кара мотриса Фиат.

Вече бяхме без сили и се оказа, че от другата страна на главната улица колекцията продължава в първо построените сгради на музея :).

Колекция от супер прецизно и детайлно изработени парни локомотиви.

Валяци.

Измервателни уреди и навигационни уреди.

Колекция аудио-визуална техника.

Филмов декор.

Корабни модели.

И отново много мини модели.

Макет на град.

С натискане на едно копче и всичко оживява, след малко във видеото можете да видите сами.

Катапулт.

Ето ви и уникален макет на малък град, даже и птиците летят вътре. Тук на снимка, а след малко в движение.

Много мини модели на самолети.

И АН-225 с Буран на гърба си.

Стига толкова, ако цъкнете на линка в началото ще разгледате всичко.

Започна да се свечерява и тъй като бяхме от другата страна на Златния рог, решихме да ползваме корабчето, което е като градски транспорт. Имахме една карта в нас според която корабчето тръгваше съвсем близко до музея и ходи на зиг-заг из Златния рог, което ни устройваше, защото имаше спирка близо до нашия квартал. Отидохме да търсим спирката, попаднахме в един парк до брега, с много деца и семейства, които си правеха барбекю насядали по полянките.

Гледаме за спирката тук-там няма я. Брех на картата я дава някъде из парка. Питаме един, които работи в едно заведение акостирало на брега :), казва ей там е. Намерихме я спирката, много приятна дървена постройка има и гише, в картата обаче имаме пари колкото за едно пътуване и решаваме да заредим картата там. Да де, но въпреки постройката и гишето ни казват, че не зареждат карти. Питаме къде, казват от другата страна на главната улица. Часът е 19:00, корабчето е в 20:00, имаме един час за утрепване, ще потърсим да я заредим, иначе 4 лири жетона. Пресичаме с риск за живота :) от другата страна не големия булевард и хващаме по някакви малки улички приличащи на тези в нашия квартал. Тук машинка, там будка, нищо няма. Навлязохме доста навътре в квартала. Показвам картата на един и питам за зареждане. Сочи на някъде, вървим ние на там и все по-навътре навлизаме и няма нищо. Питам пак в един магазин и ни сочат отново някаква посока. В един момент стигаме до някакво колело на автобуси, и решаваме, че там ще има. Да, ама всичко затворено. Оглеждаме се за машинки, няма. Питаме един човек казва затворено е сори, аман бе. Айде обратно към спирката на лодката. Купихме си един жетон, и с останалите пари в картата успя да влезе единия. Въобще организацията на градския транспорт е ужасна. Такива машинки за зареждане на карти само в центъра има, сигурно ги трошат на другите места.
Беше станало 19:30 ч. и се наложи да поседим на брега. Стъмни се напълно, дойде корабчето и се натоварихме. Само дето се оказа, че се движи само от тази страна на брега и картата която имахме се оказа погрешна. Гледаме мостът на метрото е близко до следващата му спирка, пък той ни е до квартирата и решаваме, че ще слезем там и ще минем по него. Слязохме на тази спирка и се оказа, че на нея има машинка за зареждане на карти, въобще страшна неразбория. Тръгваме ние по булеварда посока моста, обаче преди метрото има друг мост автомобилен с по три ленти в посока и се оказва, че няма как да го пресечем, трафик страшен и е много опасно да се пробваме. Поглеждаме, че няма лесен достъп до моста на метрото, къде излизаше от тази страна не знам, но имаше голямо празно пространство с някакви изоставени сгради. Решаваме, че единствен вариант е да се качим на автомобилния мост, само дето няма тротоар а има едни стълби право на долу и изглеждат доста криминални - тъмница никакво осветление, вдясно от стълбите стар изоставен док, на стълбите стои някакъв човек долу в тъмницата и говори по телефона. Зачудихме се дали да слизаме, изглеждаше си точно като криминален филм в гетото. Решихме че нямаме много избор и слизаме и това е. Минавайки покрай човека, той спря да говори по телефона и почна нещо да подвиква след нас на турски, но ние си продължихме така или иначе нищо не разбирахме. Долу трябваше да пресечем едно шосе без трафик и след това се качихме по едни други стълби и излязохме на моста. Там вече е осветено и оживено, много рибари подобно на моста на Галата. Преминавайки по моста установявам, че конструкцията му е плаваща. Самият мост най-вероятно е изграден върху понтони, малко по-надолу се вижда друг стар мост, който е разглобен и събран от двете страни на Златния рог, точно по тази схема. За пръв път виждам плаващи мостове. Тъй като е съставен от много елементи, между всеки от тях, който плава индивидуално има малка пролука, подобно на нашите мостове където друсат обикновено колелата на МПС-тата като преминаваме. При този мост, вървейки пеша по него забелязвам обаче, че въпросните пролуки дишат, както си вървиш и гледаш как едната част се изкачва над другата и то с 2 - 3 см, и казвам на Петя – Виж, този мост се движи :). И така на много от тези пролуки го забелязах, представям си как удря по гумите такава разлика. В края на моста детелина, пресичане няма и се спуснахме по детелината покрай булеварда, така излязохме в нашия квартал. Не бяхме вечеряли все още, а бяхме доста гладни вече. Решихме, че квартала ни не спи и ще хапнем там някъде. Часът беше към 21:30 - 22:00 някъде. На главната улица точно до моста на метрото има заведение с ниски масички и столчета и седнахме там. Отново подобаващото в турски стил обслужване. Този път за пиене си поръчахме айран, като ни го донесоха в медни канички.

Яденето отново беше на ниво, и тук отново много хора тичат насам-натам. Един само обикаля масите и заговаря клиентите, пита ги ако имат нужда от нещо. По едно време дойдоха две момичета сами. Със забрадки, но с открити лица. Бяха с дръпнати очи и мюсюлманки, явно така са се омешали вече.
След хапването се отправихме към хотела. Отново имаше хора отпред и ми пазеха мотора :).

Ден 3, 21.09.2015 г.

До нас имаше една доста голяма джамия и всяка сутрин в 5:00 ч. ходжата ни будеше. Петя не беше го чула даже предната вечер, но аз си се събудих като почне да вика, даже и дограмата не го спираше. Тази сутрин отново се събудих като се развика и станах до тоалетна, викам си ще погледна мотора там ли е :). Надничам през прозореца и гледам един от съседния хотел рецепционист си седи и си пуши точно до предната гума. Викам си „Баси, частна охрана на мотора денонощно“.
Малката уличка беше пуста, имаше една румънска кола предния ден и една турска, но сега нямаше никой освен мотора. Зад порутената постройка на ляво се вижда стръмната павирана уличка, по която дойдохме първия ден. Тогава уличката пред хотела беше пренаселена и едвам минах заклещвайки се, сега нямаше никой, само стряскащата обстановка.

Тази уличка реално се явява успоредна на главната.
Станахме и отново геврече с кафе и чай на добре познатото ни кафене. По схемата от предния ден искахме да посетим дворецът Топкапъ преди навалицата. Придвижихме се пеша през тесните квартални улички, които вече знаехме наизуст. Точно отваряха сергиите и още нямаше голяма навалица, та стана бързо. Тръгваме да влизаме в една улица покрай двореца, но охраната ни спря и каза най-рано 8:30 ч., първо влизане в двореца е в 9:00 ч. Спряхме се и изчакахме 10 мин да стане времето, охраната сама ни повика да заповядаме.
Оказа се, че билети можеш да си купиш на автомати или на каса. Решихме, че на автоматите ще стане по-бързо, но не бяха ги пуснали още. Дойде един младеж и започна да ги ръчка нещо, извади едни безжични клавиатури и започна да ги настройва. Чакаме, чакаме наближава 9:00 ч. младежа не пуска още, касата и тя не е отворила. По едно време гледаме от долу се задават голяма група туристи. Разбрахме се на бързо, че Петя ще чака за билети, а аз отивам да заема позиция пред входа, преди навалицата. Някак си касите и автоматите отвориха 3 - 4 минути преди да почнат да пускат в двореца и Петя успя да дойде навреме и да влезем почти първи. Бързо се ориентирахме вътре и понеже тук за харема се купува отделно от вътрешна каса билет, решихме докато няма никой на касата да си вземем билети, пък ще влезем след това в харема с вече закупени билети.
В този дворец и харем се влиза без екскурзовод, когато решиш, за разлика от Долмабаче където те пускат само с екскурзовод.
Дворецът "Топкапъ" е построен през 1460 г. от завоевателя на Истанбул султан Мехмет II (Фатих султан Мехмет) и е служил за резиденция на турските султани и приближените му до средата на XIX в. Фатих построява най-напред "Чиниената резиденция", а впоследствие дворецът и го нарича "Сарай-и Джедит" (нов дворец). През XIX в. дворецът е наречен "Топкапъ".
Топкапъ сарай, Topkap Saray, е бил първата резиденция на Османските султани, след като Константинопол става столица на империята. И по време на тяхното 624 годишно управление, този дворец е използван в 400 от тях от 1465 до 1865г. Можете да си представите богатството от исторически и архитектурни пластове и влияния събрани на едно място!
Дворецът е бил едновременно резиденция на султана, център на държавността и място за забавления и посрещане на важно гости. По време на най-силните му периоди тук са живеели едновременно над 4000 души. Състои се от 4 двора и множество разпръснати малки сгради, не очаквайте да видите монументалността на европейските резиденции от по-късни периоди като австрийския Шьонбрун или френския Версай. В ареалите на комплекса има джамия, болница, пещи и кухненски помещения, монетен двор, оръжейни, казармени помещения. Нещо като малко градче.

Разгледахме всички зали, като оръжейната и бижутерната с някакъв диамант изложен вътре N каратен, не помня точно колко беше, и влязохме в Харема. Добре че си взехме билети предварително, защото се беше образувала опашка на касата. В харема беше разрешено снимането без статив и щракнах някоя друга снимка. Реално залите бяха почти еднакви и не съм ги снимал подробно.

Стаите на Валиде Султан в Харема.

Музикална стая до Залата с трона на Султана.

Залата с трона на Султана в Харема.

Всички снимки от двореца тук: http://www.tonyco.net/pictures/Istanbul_2015/Topkapi/

Двореца не е толкова впечатляващ като Долмабахче, но е интересен с тези разпръснати сгради. Като излязохме навън, вече беше станала навалица, а не беше толкова късно, та добре че отидохме за първо влизане и успяхме да разгледаме на спокойствие преди да почнат да се бутат вътре.

Планът, който Петя беше спретнала предварително започна да се променя в движение, тъй като първия ден бяха предвидени съвсем малко неща за гледане, а ние ударно го преизпълнихме. Затова и днешния ден вече беше по-малко натоварен. Следващата стъпка беше да слезем и да видим как стоят нещата с корабчетата за разходка по Босфора. Искахме да вземем привечер разходка, но преди да е станало тъмно съвсем. Спуснахме се към брега и веднага един ни нападна да ни предлага екскурзия по Босфора. Много са досадни и тичат след тебе въпреки, че казваш как не искаш. Този път първия, който ни лепна спечели :). Питахме го как са екскурзиите, и каза, че вечерната е от 19:00 ч., което ни се видя късно, но имаше сега от 12:00 ч. и решихме, че ни устройва. Първоначално каза 60 лири за двамата, но почнахме да се чудим и намали на 50 лири. За вечерните бяхме гледали в нета, че обикновено са с вечеря и са по-скъпи. Тази излизаше 30 лв. за двамата и идеално ни устройваше. Този който ни пазареше викна един друг, който ни даде билети и взе парите. Питаме къде е лодката и този с билетите ни прати при един трети, който пък каза: „Качете се в ей онзи бус, той ще ви закара“. Въобще организацията е страхотна, не знам как си разпределят печалбата. Качихме се в буса и бяхме само ние. Имаше няколко викача, но безуспешно. В крайна сметка почна да закъснява тръгването заради малкото хора. След няколко минути успяха да привлекат едно възрастно семейство и се натовариха и те при нас. Буса потегли, но беше минало вече 12 часа. Придвижи ни на 500 м от там, където бяхме в посока нашата квартира и ни стовари до пристанището, където тръгваха лодките за Босфора. Дойде едно момче да ни посрещне и ни заведе до нашата лодка. На нея имаше вече някакви хора, но като цяло беше празна. Потеглихме с колкото хора имаше, първо обиколка на Златния рог.

Мостът на метрото.

Мостът Ататюрк над Златния рог, това е въпросния мост за който ви разправях, че е плаващ и платната дишат.

Истанбул.

Българската църква Св. Стефан в Истанбул, не отидохме да я разглеждаме понеже беше в ремонт, а много искахме.

Изоставени докове.

Ето го и разглобения мост.

Вляво е Музеят Рахми Коч, а вдясно се вижда малко от парка Хаскьой, дървената къщичка по средата е спирката на водните автобуси, които ползвахме предния ден.

Музей Рахми Коч видян от лодката за разходка, и подводницата.

Мостът Халич.

Пиратска лодка.

След като завъртяхме през Златния рог, корабчето отново акостира и голяма талпа хора се качи при нас, ясно ги бяха събрали докато се возим из Златния рог.
Докато чакахме да се натоварят:
Ей така се носят гевреци с ръце в джобове :).

И хидроплан над Златния рог.

Натоварихме хората и поехме към Босфора.
На моста на Галата сериозно съревнование и подсвиркване пада кой да мине пръв под моста.
Трафикът по Златния рог и Босфора си е доста натоварен, също както и по улиците на града.

Часовниковата кула на Двореца Долмабахче.

Долмабахче.

Дворецът Чираган (Ciragan Palace), превърнат в луксозен хотел от веригата Кемпински.

Първият мост над Босфора.

Остров Галатасарай (Galatasaray Islet), на острова има 6 ресторанта, плувен басен и барове.

И къщичка вероятно за водни птици.

И вече сме от към Азиатската част, не е лошо да си имаш къщичка на брега и пред нея да ти стои корабче вместо кола :).

Дървена джамия.

Момината кула (Kiz kulesi).
Момината кула е разположена в азиатската част на Истанбул върху малък остров в района Юскюдар.
Има няколко версии за строителството на кулата. Според едната от тях тя е построена от атинския пълководец Алкивиад, за да се води от там наблюдение за евентуално нахлуващи персийски кораби в Босфора. Според друга версия кулата е вдигната по времето на управлението на византийския император Константин Велики като важен пост на граничната морска стража. В дългата си история кулата е била навигационно съоръжение (фар), затвор и карантинен изолатор.

На корабчето, срещу нас на пейките бяха седнали възрастни ирландци и като минавахме покрай разни забележителности ги чувахме, че се питат един друг това какво е онова какво е, та влязохме в ролята на екскурзоводи и обяснявахме това-онова :). Корабчето се върна отново на пристанището, на което се качихме и ние решихме да слезем, явно щеше да продължи из Златния рог отново за новопостъпилите туристи.
Трябваше да видим от къде вика тоя ходжа точно над нашия хотел и за това с помощта на GPS-a закрачихме през нашия квартал нагоре към Джамията Сюлеймание (Suleymaniye Camii).
Сюлейманийе джамия (Suleymaniye Camii) е мюсюлмански храм в Истанбул. Построена е през периода 1550-1557 от османския архитект Синан в чест на султан Сюлейман I. Сюлейман джамия, както и Селим джамия в Одрин спадат към така наречените "султански джамии".
Архитектурата на Сюлейман джамия е тясно свързана с византийския стил на църквата Света София. Тя следва стриктно общия план на с около 1000 години по-старата църква, като добавя само малки детайлни конструктивни подобрения и не превишава размера и.
Сюлейман джамия е едно от най-емблематичните произведения на архитект Синан, чийто мавзолей е в непосредствена близост до стените й. Сюлейманийе джами, както се произнася на турски, е построена така че да издържи евентуални земетресения, както е и станало. До ден днешен джамията няма пукнатини по стените си. Сюлейманийе е с височина 53 метра, а куполът й е с широчина 27,5 метра. По него са разположени 32 прозореца. В двора на джамията има 4 минарета, като две от тях са с височина 76 метра, а останалите са високи 56 метра. Те са четири на брой, защото Сюлейман I е четвъртият султан, качил се на престола след превземането на Константинопол.

Вътре можеше да се снима, но бях по къси гащи и се наложи да си навия забрадка около кръста. За Петя е ясно - опаковане на главата.

Това което ми направи силно впечатление, че май не всички молещи се вътре са толкова вярващи. По скоро родителите ги задължават да ходят и да се молят. Разни младежи и не само, коленичили уж се молят и си цъкат нещо по телефоните. Отзад при жените пак, седи една облегнала се на стената и си цъка на телефона. Разбира се между тези екземпляри си имаше и хора, които си изпълняваха ритуала съвестно.
Гледката не е никак лоша от високото.

Ето ни и нас на фона на Истанбул.

Капалъ чарши не ни интересуваше много, тъй като в квартала си бяхме горе-долу така, но ни трябваше да се доберем до Пазара на подправките. (Misir Carsisi) Не беше много далеч, пак в нашия район и се отправихме натам с помощта на GPS-а разбира се.

Тук пазар, там пазар GPS-а вика, тука е бе ама не можем да го видим в тази лудница. И най-накрая мернахме входа в далечината.

Ето ни вътре, магазини колкото искаш, и народ не по-малко, няма разминаване.

Всеки те дърпа и ти вика нещо. Загледахме се на едно място с много чай и други подправки и дойде един англоговорящ. Почнахме да се чудим какъв чай да си вземем и тъй като черния не ми понася си взехме плодов. Цените хич не ми харесаха, но качеството си има цена. Избрахме няколко вида плодов, човека ги опакова на вакум машинка и ги надписа прилежно, колко струва пликчето и какво има в него. Петя си хареса разни специфични подправки за готвенето. Успя да ни пробута и турско кафе, по скоро на Петя, аз имам алергия към кафе :). Сметката набъбна значително и Петя каза давай да тръгваме, че иначе ...
Набързо мернах пликчетата и сметнах 95 лири, човека взе калкулатор да ги пресмята. Аз му казах, че съм сметнал около 95 лири, не го знам какво смята, но в един момент гледам едно пликче с надпис 10 залепнало отдолу и не съм ги видял. Смята смята нещо и ми вика да 95 лири, пък то беше за 105 лири сметката. Дадох му 95 и всичко е наред :). Дали се направи на луд и нещо като бонус или се обърка не знам, ама то можеш ли да ги разбереш. Та така, чай и подправки за 60 лв.
Измъкнахме се от лудницата и затърсихме подаръци за децата. Бяхме се по натоварили, подправките и чайовете си тежаха и едвам ги събрахме в раницата. Харесах на Боби един ретро бус VW и една ретро VW костенурка, един дърт турчин ги продаваше. За буса иска 12 лири, за костенурката 20 лири, което ми се видя много. Предложих му двете за 20 лири, не за 30 :) казвам много е и си тръгнах. Но си бях харесал буса и в крайна сметка го взех на 12 лири, с този не можах да се спазаря. Петя искаше да си вземе някакъв шал и за дъщерята пак шал да и вземе. Обиколихме тук-там, но нищо не си хареса :).
Решихме, че ще се върнем до хотела, тъй като е сравнително близко да оставим подправките, защото си тежаха и пълнеха цялата раница. Междувременно бях брадясал и беше време за бербер. Какъв кеф само, бербера е под хотелската стая и зад мотора :). Нямаше хора и точно се сменяха, бащата отиваше да почива и застъпваше сина. Показах брадата, и ми махна да сядам. До момента не ме беше бръснал никой друг освен мен :).

Започна да играе бръснача, оказа се по-трудно от колкото си мислех. Не мърдах изобщо, защото с бръснач не ме бяха бръснали и не знаех, ако мръдна да не пострадам. Някак си щипе кожата и я дърпа да се опъне и тогава минава с бръснача, и това с много бързи движения.

След като ме мина веднъж, повтори още веднъж с пяна и бръснача за по-сигурно :). След което извади някакво топло като сапунче и ми намаза лицето, не щипеше значи не беше афтършейв.

Взе гребен и ножичка и ми подряза бакенбардите да не стърчат.

След това извади едни конци опъна си ги между двете ръце, в единия край захапа конеца с уста и с много бързи движение скубеше косми подобно на епилатор, по ушите и под очите уникално прецизно. Като приключи с конците извади една запалка и почна да ми пърли космите вътре в ушите, до които не достига, хаха :). Мина ми и врата, но не с конците :). Избърса ме добре с кърпата и ми наклони главата в мивката, изми каквото беше останало от пяната. После ме намаза с нещо като автършейв. И готово.

Разходихме се, нищо интересно, народ и магазини доста подобно на Витошка, но по-голямо. Стигнахме пак до кулата на Галата и се спуснахме надолу. Имахме пари в картата за градския и затова решихме да си хванем трамвай до центъра отново и да вечеряме пак в ресторанта Ortaklar. Спомнихме си, че сме пропуснали да видим обелиска на площад Хиподрум (Atmeydani).
Ето ги и тях, Египетският обелиск и Зиданата колона.

От там се спуснахме до ресторанта, който е само на няколко стотин метра.

Този път имаше места отвън и седнахме на тротоара. Имаше много хора и докато чакахме, вътре на една маса стоеше един белобрад турчин и хапваше, явно беше свързан с ресторанта по някакъв начин, защото като дойдоха още клиенти и нямаше маси му издърпаха масата из под чинията и го сложиха да яде на перваза на прозореца :). Дойдоха няколко девойки, видимо облечени и не приличащи на туркини, нямаше маса за тях и ги завлякоха вътре да седнат на едни столчета, оказа се, че са си поръчали за вкъщи като са видели, че няма къде да се седне. Почерпиха ги чай докато чакат да им стане поръчката. Нашата също не закъсня.

Турската кухня е уникална, много вкусна и с много подправки, точно както я обичам.
Докато седяхме на заведението, в съседство имаше бар на покрива на сградата, един викач отново приканваше туристи, но някак си не му вървеше. Изкара едно наргиле от заведението, седна на една маса и с още един се по напушиха :), някак си след това му потръгна и успя да омая няколко клиента да се качат :).
След вечерята отново хванахме пеша вече без GPS по малките и тъмни улички, отново мръсни и хора събиращи боклука. Предния път като минавахме по тях, на една от уличките има чешма с 3 - 4 чучура, тогава един си миеше колата там посред нощ, този път го нямаше. Прибрахме се до хотела, това беше последния ни пълен с емоции ден, на следващия ден щяхме да се прибираме към вкъщи.

Ден 4, 22.09.2015 г. Истанбул - София, 604 км

Нямахме бърза работа и си позволихме да поспим до към 8:00 ч. Станахме и излязохме да закусваме, като този път бяхме набелязали една баничарница надолу по главната улица. Взехме си бюрек и сладка баница.

Петя не беше избрала още шалове и след закуската се спуснахме да търсим :). Обикаляхме тук-там, нищо не си харесва. Накрая влязохме в един магазин, който продаваше само шалове и нищо друго, имаше от пиле мляко и и казах, тук вече ще си избереш има всичко. След около 30 мин. успя да избере два шала. Оказа се, че пазарлъка по магазините не върви много много и си платихме колкото си струваха. Прибрахме се в хотела и стегнахме багажа. Имаше коли спрели отново в пряката под хотела и трябваше да спусна първо мотора и после да му закача куфарите. Така и направих, после пак през хората излязох на едно кръстовище, където имаше ляв завой и хванахме покрай Златния рог. Часът беше към 10:30 и нямаше грандиозните задръствания, реално за по малко от 30 мин излязохме от Истанбул и не сме чакали никъде по светофари и задръстване.
Не бях зареждал от България и беше време да се ориентирам. Минахме тола и хванахме по магистралата. Сигурно на едни 50 км след Истанбул е първата бензиностанция. Спряхме да заредим, като си дадохме всичките налични останали лири кеш.

На бензиностанцията спря и един Украински мотор, разбира се Goldwing. Мъж и жена, пътуваха за Созопол, щели да останат там няколко дни. Питаха как е пътя през Малко Търново и понеже бях минавал наскоро им казаха, че е перфектен. Ние продължихме направо по магистралата, отново беше празна почти без никакъв трафик. Спряхме за една междинна почивка на една отбивка и газ към България. На тола преди Одрин спрях и извадих стикера, накарах Петя да го държи вдигнат за да може да го отчете системата, и светна зелена светлина, което е добре. На връщане бяха разкарали бежанците от магистралата и си се караше нормално. На границата имаше порядъчна опашка, но вървеше бързо. Странното беше, че не проверяваха много обстойно багажа и не ни караха да отваряме куфарите този път. От към българската страна имаше дезинфекция, пръскат едни дюзи вода от долу, но беше на време и успях да се мушна с мотора без да ме напръска. Имаше си сериозна опашка и пратих Петя да пита дали няма да ни пуснат да минем отпред. Казаха, че няма проблеми и скипнахме задръстването през един от затворените коридори. Спряхме на ОМВ-то, което е малко след границата, за да сипем бензин. Бяхме решили да направим нещо като обядо-вечеря на турците на Пазарджик. Така де да завършим пътешествието, както си му е реда, с турски ресторант :). Така и направихме, само за да не се бъхтим през Хасково, завихме към Димитровград в края на магистралата и излязохме на другата магистрала при Стара Загора. Пътя се удължава с около 20 км, но пък караш по-малко по лош път и извън магистралата. Спряхме да хапнем турска манджа отново на Пазарджик на Шел-а и се отправихме към София. Въпреки, че беше края на 4 почивни дни се оказа не натоварена магистралата. И така след 8 часа си бяхме в София, като 1 час от тези 8 прекарахме на ресторанта край Пазарджик.
Прекарахме страхотни мигове в Истанбул и се потопихме в истинска ориенталска атмосфера, вкусихме от обичаите на местните хора и се обогатихме културно и духовно отново :).
До нови срещи.

Всички снимки от Истанбул можете да видите тук: http://www.tonyco.net/pictures/Istanbul_2015/Istanbul/