Последен ден от нашето пътуване. Очертаваше се да е много, много дълъг ден: трябваше да се приберем у дома, което е на около 1 280 км от сегашната ни дестинация. Такова разстояние се взима за 14 - 16 часа през летния сезон по натоварените европейски магистрали. Макар и доста да ни се спеше, заради късното прибиране се наложи да станем около 7 ч., за да можем да се приготвим и да потеглим овреме. С много мъка се надигнахме от креватите. Събрах набързо багажа, спретнахме сандвичите и оформихме торбите с храна за един доста голям период от време. За по-бързо товарене сложихме едно дете да пази на входната врата на сградата, едно при колата и с Косьо започнахме да пренасяме багажа. После Косьо се качи да подрежда куфара, аз подавам отдолу. В края на пътуването всичко е отработено тип "Бързи, смели, сръчни". Потеглихме някъде около 8 - 8:30 ч. Беше неделя и пражките улици бяха пусти, та се измъкнахме сравнително бързо от града. Започнаха безкрайните магистрали. Докато при нас през повечето време беше хубаво и слънчево, от близките ни в София получавахме информация за постоянно лошо време и ниски температури. Колкото по на юг отивахме, толкова и облаците се сгъстяваха.
Стигнахме границата със Словакия, тук трябваше да си купим винетка отнякъде за едни 80 км транзит. След самата граница мярнахме огромна опашка от коли и хора вдясно от пътя, където пишеше, че продават винетки, казах си: “Давай, няма да чакаме тук, на бензиностанция ще си купим.“ Покарахме още 10 - 20 км и спряхме на една бензиностанция. Косьо отиде да види за винетка, но казаха, че няма. Смотана система, питал ги какво да правим и му казали: „Карай така.“ Решихме, че нямаме много избор и няма как да се върнем и ще караме. Странното е, че без винетка минахме тези 80 км и никой нищо не каза, не ни спряха, не дойде глоба после в България. Влязохме в Унгария и не след дълго се включихме в основната магистрала, където се влива и другата откъм Австрия. Дилемата беше в края на Унгария дали да караме през Сърбия или да минем през Румъния. Имало и някакво КПП за Сърбия вдясно от магистралата, но не бяхме добре подготвени за него. Аз се бях подготвил с маршрут и през Румъния, който съм минавал няколко пъти. Там проблемът е, че има доста завои в един участък, но ако трябва да чакаме с часове на сръбската граница, може и да е за предпочитане. Наблюдавахме трафика, не се виждаха много гастарбайтери по магистралата. Гледахме регистрациите на колите, които ни подминаваха и ги анализирахме гастарбайтери ли са или не. Моментът беше много тънък, защото отбивката за Румъния е на няколко километра преди сръбската граница и ако не кривнем овреме - край. Имаше трафик, но предимно сръбски и унгарски коли, тук-там по някой гастарбайтер. Наближавайки границата решихме, че няма гастарбайтери и ще минем бързо, това се оказа грешка. Да, гастарбайтери нямаше, но имаше уникална върволица от европейци, които се опитваха да влязат в Сърбия. Имаше много датчани, унгарци, австрийци - не знам къде отиваха. Набихме се в колоната, някои минаха в аварийната и даваха назад до първата отбивка, тъй като аз шофирах, много се чудех дали да не последвам примера. Докато умувахме и разглеждахме какво може да се направи, изпуснахме шанса си да се върнем с нарушение назад и да хванем към Румъния. Някой път така се получава. Започна едно безкрайно чакане на огромна опашка. Часове щяха да минат, преди да влезем в Сърбия. След близо час и нещо минахме през унгарската граница и се заклещихме преди сръбската. Слязох с Никола да се раздвижим, хич не вървеше бързо.
Косьо остана да мести колата, по едно време тръгва опашката, той - не, започнаха да го изпреварват и пререждат, чудя се какво стана. Отивам при него – колата не иска да пали. Ами то толкова гаси-пали по тези опашки с часове и явно нещо се беше ошашкал акумулаторът. В крайна сметка запали и решихме да не я гасим известно време. Само това липсваше, да се скапе на неутрална територия между двете държави и ни напред, ни назад. 🙂 Далеч е сръбската граница.
Няколкостотин метра преди да се стигне до паспортната проверка, един полицай спираше колоната и поетапно насочва колите в съответната редица. Идваше и нашият ред.
Бяха слезли и големите момчета, та се подмотвахме между границите. Поне времето беше хубаво и топло, ако валеше нямаше да ни е много приятно да киснем в колата. В крайна сметка след около 4 часа висене на границата влязохме в република Сърбия. Потеглихме по магистралата към България и някак си рязко изчезнаха колите, както беше така претъпкано на границата изведнъж магистралата се опразни. Караш няколкостотин километра и няма много коли, къде изчезнаха всички тези автомобили, нямам представа, явно са се пръснали из Сърбия. Това беше успокояващо по отношение на българската граница. Започна да се стъмва и наближавахме Ниш. Спряхме да заредим, децата вече спяха. Оттук се сменихме и аз шофирах до България. Започна да вали освен тъмницата и стана съвсем тегаво за каране, пък и след толкова часове вече ни се искаше да се приберем и бяхме доста изморени. Тези последни 150 км в дъжд и мрак си бяха неприятни. Стигнахме до българската граница около полунощ. Нямаше коли и минахме много бързо, за минути. В България валеше доста проливно и километрите се точеха много бавно и мъчително. Около 2 ч. през нощта пристигнахме в Люлин пред вкъщи. Валеше като из ведро и трябваше с Боби да се облечем още от колата, за да не станем мокри до кости. Километражът показваше 165 410 км, което правеше сумарно изминати 6 252 км.
GPS-ът беше прекъснал по едно време и ни се губеха 200 км
Показваше, че сме пътували 15 часа, а то бяха 18 ч. Свалихме раниците и няколко торбички, взехме си довиждане със спътниците и се отправихме към блока с бърза крачка. След като разопаковахме багажа, Боби установи, че Тигърчо пътешественика го няма. Той е любимата играчка на Боби и загубата му нямаше да е лека. Натъжи се много и се разплака, наложи се по-късно посред нощ да звъня на Косьо да го питам дали не го е намерил някъде като е разтоварвал пред тях, каза, че не го е видял. Започнахме с Боби да мислим кога за последно сме го видели, дали сме го взели от Прага от квартирата. Нещо имах спомени, че съм го мяркал в колата, но не ми бяха много ясни. В крайна сметка легна леко разстроен без Тигърчо, но се разбрахме да не се притеснява, че ще го намерим.
На следващия ден по светло Косьо беше прегледал основно колата и се оказа, че Тигърчо се е скрил под седалката 🙂. Успокоих Боби, че съм го открил и ходих със скутера да го взема.
Направихме една много голяма обиколка, мина сравнително безпроблемно и доста динамично и разнообразно. Видяхме много места и най-важното е, че осъществих една от мечтите на Боби да посети Леголенд и страната на Лего. Ще ви разкрия една тайна, това беше и моята детска мечта. 🙂
Благодаря за всичко на спътниците ни. Беше приятно и стегнато пътуване. Ще се радвам да пътуваме пак заедно.
До нови срещи!!!