Километрите за деня бяха 681.
Събудих се отново рано, около мен нямаше никого. Хората почиват, не са като мен, да стават по нощите, но пък като си легнал твърде рано, нормално е да станеш по-навреме. Ахлат спи. :) Хич не бях за снимка с моята заспала физиономия.
Моторът поне изглеждаше добре, за разлика от мен.
Не са ме будили през нощта, спах си като къпан на брега на това прекрасно езеро. Отидох да се тоалирам във външната обществена тоалетна, която явно не се ползваше много-много, защото беше доста чиста. Подобна постройка в България би била ... няма нужда да я описвам, всички знаете. Вода си имаше студена, но чиста и течаща :) можах да си измия и зъбите. Започнах да събирам багажа, слънцето изгряваше над езерото иззад хълмчето.
Потеглих, нищо не работеше все още, беше някъде около 6 ч. Дотук знаех какво ще правя, оттук нататък програмата беше импровизирана, без да знам къде точно ще спя. Имах някакви идеи в главата, време имах, не бързах да се прибирам. Слънцето се издигаше над езерото и рано-рано започваше да става топличко. Сбогом, ВАН, надявам се пак да се върна при теб и да се потопя в невероятните ти води.
Пътувайки по пътя покрай езерото, мярнах табелка 30 км до Немрут, само дето това беше Немрут 2. Пътят обаче беше черен и хич не ми се рискуваше сам да се качвам догоре. Ако бяхме двама ОК, та ако пусна мотора, някой да помага овреме. :) Горе в застиналия кратер на вулкана има невероятно езеро и някой ден с по-лек мотор ще се върна и ще се кача там горе. Езерото се загуби от погледа ми и поех през планините в посока Муш. Трябваше да заредя, та спрях на първия ОПЕТ на входа на МУШ.
Хората веднага ме настаниха и ме черпиха с чай, даже закусваха някаква вкусна питка със сиренце и ме сложих на един стол да хапна от тяхната храна. Беше ми неудобно, въпреки, че беше толкова вкусна, а аз толкова гладен, но успях да се контролирам и да не изям всичко наведнъж. :) Благодарих им и потеглих, като карах бавно из събуждащия се град и търсех да си взема нещо на крак. Мярнах една пекарна и веднага спрях.
Продаваха някакви продълговати, тънки, току-що изпечени хлебчета и си взех едно.
Така като го гледате, е като за двама, ама го изядох сам. Чист хляб, но толкова мега, ултра вкусен, че без нищо го сгънах ей така, както го виждате. Ако имаше масълце и шарена сол, можеше още един да сгъна. 
Продължих, всъщност бях решил да ида до Бейбърт, от където почва другият път в Турция, който е в класацията на най- опасните пътища в света. Нямаше да мога да го мина с този мотор, но за 2018 година го бях предвидил в програмата да бъде преминат с по-лек мотор. Впоследствие нещата обаче придобиха друг облик и смятам да го мина с велосипед. :) Да, да, правилно виждате на екраните си - велосипед :) изкачването е сериозно, след това спускането също, но смятам да го направя двупосочно, около 70 км в рамките на един ден, живот и здраве, догодина, след като се натренирам добре. :) Пътят се стесни и стана от живописен по-живописен, покрай реки, долини и планини. :) Ту се изкачваше високо в планината, ту слизаше по-ниско, често се изкачвах нас 2300 м. Преминаваше и покрай река Мурат.
Тук имаше някакви бетонни постройки, приличаха ми на фунии в язовир, откъдето се загребва вода, дали не подготвяха този участък да го правят на язовир, не знам.
Пътят си се виеше величествено, аз си се наслаждавах на гледката
Вярно онзи мазния асфалт, но пък си заслужаваше. Спрях при една отбивка, където имаше само тирове, за да си взема нещо за пиене и да почина малко. Поне в планината не беше много жега :)
Мотора го изтъпаних ей така, по средата на нищото
Да, де, ама един от тези огромни камиони с чували, намятани един върху друг, даде яко бързо назад. Дали виждаше мотора - не знам, но изтръпнах. Не го бутна, но си го представях размазан на асфалта и как остъргвам някоя друга дрешка от куфара и продължавам на стоп. :) Починах малко и продължих, ето и поредния проход с rakim има-няма 2390 м ;) то тука бяха много такива, да беше само един - добре, а то - поредица.
Стигнах до язовира Cat Baraji, спрях да снимам и погледнах GPS-а
Да, на 2200 м беше, невероятно
Високо в планината, огромен язовир.
Стигнах до Erzurum и реших да спра да хапна сладоледче
От Ерзурум хванах към Бейбърт, не беше много далеч. Пътят преминаваше през планината Коп.
Kop Sehitler Abidesi
Паметника "Мъчениците при Коп" е построен през 1963 г. от община Bayburt. Той е издигнат в памет на загиналите при битката в планината Коп през 1946 г. наречена "Великата защита на Коп"
Karadeniz Kop Dagi Dinlenme Tesisleri
Седнах да хапна в подножието на паметника. Имаше малко заведение с двама души и ми предложиха кавърма, на която се съгласих.
Мнооогооооо вкусно
Перфектното място за хапване и планината насреща
Стигнах до Бейбърт, бях заложил на GPS-а да ме кара към така наречения Bayburt of Yolu D915. Пътчето беше с чисто нов асфалт и минаваше покрай една рекичка; тясно, но приятно.
Започнах даже да си набелязвам места, където да си разпъна палатката догодина, преди да атакувам върха, а такива не липсваха. Както си карах по асфалта и си викам: „Брей, дали не са го асфалтирали този проход?“ и рязко свърши и стана черен каменист път. На един супер остър завой между две къщи в някакво село и едва го взех. Пътят бе тесен, с вираж и обратен завой, не бях сигурен има ли кола насреща и затова реших внимателно и бавно да го взема на пресекулки. Да, де, но като спрях на виража и натиснах предната спирачка, моторът тръгна назад, влачейки предната гума, което хич не е добре - краката ми трябваха, за да пазя баланса и не можех да натисна задната спирачка. Криво-ляво се измъкнах от този завой и покарах още малко по черния път.
Спрях преди следващия подобен завой
Оттук нагоре щях да продължа с колело, ама друг път ;)
Видях за какво иде реч и вече бях подготвен. Нямаше какво да правя повече тук, затова тръгнах обратно. На качване забелязах един разпилян скутер, зарязан насред пътя.
Над Бейбърт се извисяваше и Bayburt Kalesi.
Не е известно точно кой е построил замъка върху скалистия склон. Твърди се, че първите конструкции са дело на арменците. Замъкът е превзет окончателно от руснаците и разрушен през 1828 г.
Време имаше и реших да се позиционирам на един къмпинг, който бях набелязал миналата година в подножието на манастира Сумела. Бях проверил на сайта и уж тази година трябваше да е отворен за посещение, тъй като миналата година не можах да се добера заради ремонт. На официалния сайт на манастира пишеше, че е отворен. Реших да стигна до къмпинга и на другия ден да се кача да го разгледам. Вече бях на по-ниско и си беше жегичка. Стигнах до Gumushane и спрях за чайче в една чайна с надеждата, че ще има WiFi, но уви! - нямаше.
Нямаше какво да се мотам повече. Пийнах чайчето и потеглих. Пътят бе от по две ленти в посока, с кристален асфалт, нищо ново под слънцето. Подавам си аз газ и не след дълго мяркам кафява табела надясно Karaca Magarasi. Вече знаех, че Magarasi на Турски означава пещера, ама докато обмислям да спра ли, да не спирам ли и подминах отбивката. Обръщането обаче е трудно, сякаш бях на магистрала. Реших, че искам да я видя тази пещера, някакви коли даваха назад - явно изпуснали отбивката като мен. Аз обаче се сетих, че на такива пътища доста често има кръгови и там мога да обърна. Така и стана - след около километър - кръгово. :) Обърнах и се върнах до разклона. Пътят към пещерата бе тесен, с обратни завои, но с две ленти и перфектна настилка. Общо взето, се изкефих на изкачването. :) Беше вече около 17 ч. и се запритеснявах дали няма да затвори, все пак е късно вече. Хвърлих мотора под наклон на безопасно разстояние встрани на пътя, оставих си каската, извадих статива и фотоапарата и закрачих с бързи стъпки по един доста стръмен баир към входа. Бях с цялата кожена екипировка на мен и се поизпотих. На входа се оказа, че след около час затваря, но има една група, която се готвеше да влезе. Взех си билет и хайде с тях, късмет. :) Екскурзоводът говореше на турски, но пещерата беше приказна и хич не съжалявам, че се отбих.
Пещерата Karaca се намира на 17 км от град Gumushane и е на 1550 м надморска височина.
Височината на тавана на пещерата е 18 м, а общата вътрешна площ е 1500 м3.
Травентините
Прекарах си чудесно вътре в нея, красива е и си заслужава да се види. Гледката отвън не е никак зле също.
Една панорама:
Това е входът
Пътят, по който се качих, се вижда в ниското
Едно опулено селфи
Тук една жена предложи да ме снима, като видя как се мъча със статива
Мъж, с когото бяхме в пещерата, ме заговори на английски и помоли да му изпратя на смс линк, когато съм готов със снимките от пещерата, тъй като ме видя да снимам със статив и ставаха значително по-добре. Моторът с каската си беше точно там, където го бях оставил, паркингът се беше поопразнил. Взех едно магнитче от околните сергии и се ориентирах да потеглям. Имах още не малко километри през планината, а започваше да се стъмва.
Подкарах надолу по завойчетата, не след дълго се озовах на главния път. Стигнах до град Торул и започнах спускане през планината към Мачка. Широк, перфектен път, раздавах се по завоите. По принцип надолу е по-трудно, отколкото нагоре, не можеш да използваш тягата на двигателя при скоростно каране по завои, но тези бяха толкова уникални с толкова добър асфалт, че нямаше как да не се раздам. Летях като торпедо надолу, лягах супер много и все се чудех няма ли да остържа някой куфар. Кеф ми беше, но и леко спечено заради супер стръмния път. Красиво е, спрях да си поема малко въздух и да успокоя пулса.
Поех пак надолу, малко преди Мачка настигнах една иранска Дачия Логан от стария модел, само дето тази беше с емблема на Рено и модела и беше Todar90. :)
Пътуват си хората из красивата Турция. На Мачка завих към манастира Сумела, бях набелязал къмпинга още от миналата година, когато не ми беше време за спане и го пропуснах, но този път беше точно навреме и щях да нощувам. Самият къмпинг се намира в подножието на планината до една река и след много зелена растителност. Като цяло Турция е изпълнена с хиляди километри планини и за хора като мен, които обичат много планината, това е точното място. Спрях на къмпинга, почти се беше стъмнило. Една жена поливаше цветята с маркуч и се оказа, че говори английски. Разбрахме се къде мога да си опъна палатката и че мога да вечерям при тях. Перфектно, не ми се караше мотор повече за деня. :)
Исках риба да хапна, до къмпинга има развъдник и се разбрахме някак си, че искам балък от развъдника. :) Имаше WiFi на външните масички до рекичката и се настаних там. Много приятно да слушаш шума на потока, да се отпуснеш и да хапваш рибка.
В метална кана ми донесоха вода, много вкусна. :) Към къмпинга има и хотел, за тези, които не предпочитат на палатка. Цената на къмпинга беше нормална - 12-13 лири, колкото и на останалите места. След като хапнах и поисках да платя, ми казаха, че утре ще ми го пишат на сметката. Банята беше една стаичка с бойлер близко до палатката. Тъй като само аз бях на палатка в къмпинга, не беше никакъв проблем. Изкъпах се, измих си зъбите и доволен си легнах. Унасяйки се от шума на потока, потънах в дълбока дрямка на чист планински въздух.