Бях си навил часовника за 7 ч., за да имам време да се разходя из града сутринта. Днес по план трябваше да се придвижа до езерото Ван, което не беше много далеч и не бързах особено. В цената на хотела имаше включена закуска на шведска маса, ресторантът се намираше на последния етаж на сградата и се открояваше хубава гледка към града.
На закуска бяхме аз и няколко местни. Отново само аз бях чуждестранно лице. :) Закуската сравнително оскъдна, но какво му трябва на човек - имаше хляб, сирена, салами, яйца, бе нормално. Хапнах и нямах време за губене, казаха ми, че трябва да освободя стаята до 11 ч., което ми беше твърде рано, но каквото-такова. Исках да видя и разбуждащия се Диарбекир, хората, обичаите им. Точно срещу хотела ми беше и Dagkapi Meydani.
Статуята на Ататюрк
Хванах първоначално в посока към новия град, но не ми се стори интересно и се върнах в стария. Тръгнах в обратна посока да въртя спрямо вечерната ми разходка. На фона на боклуците и мизерията има минерален извор с кристално чиста вода. Мисля, че имаше и обществена баня в района.
Паркчетата покрай стената
Хората отваряха магазинчетата и дюкянчетата, бяха излезели на тротоара с броеници в ръце и си говореха съседски. Въпреки всичко, улиците се чистят, както на ръка, така и с машини, мият се, поддържа се някаква чистота. Разбира се, на фона на всичко това се виждат и последиците от битките в района.
Продължих покрай стената, подминавайки Urfa gate
Много интересно подредени камъни по стълбището във формата на сърце
Исках да пийна чайче отвъд стените в реалността :) но не луксозната и защитената, а обикновената. Харесах си едно от кафенетата на тротоара и се настаних. Още не бяха измили, и един вървеше с маркуча и миеше под масите и пейките. Аз се мръднах, за да може да мине и под мен, иначе рискувах да си взема сутрешна баня. Оказа се, че на тротоара има и WiFi, което беше просто чудесно. :) Ето и небръсната ми физиономия :)
Позастоях се малко, за да използвам WiFi то, пийнах чайче и тръгнах обратно. Не бях купил магнитчета и подарък за Боби от това пътуване и започнах да се оглеждам. Попаднах на едно малко дюкянче, в което имаше доста интересни неща. Човекът точно отваряше и ме покани да вляза. Имаше доста магнитчета, сувенири и най-различни макетчета. Харесах няколко магнитчета, изобразяващи части от стената и кулите на Диарбекир и един пепелник за майка ми и баща ми във формата на стената и си подпираш цигарата на някоя от кулите. :) Човекът ми обясни, че той е направил макет на стария град и мога да го видя по-надолу по улицата. Беше си сложил в рамка и извадка от местен вестник, където имаше негова снимка и на макета, беше горд с това и имаше защо.
Ето го и него
Определено го биваше в изработката на дребни нещица. Макетът беше на метри от мястото, но което стояхме и веднага отидох да го погледна. Минал съм покрай него предната вечер, но не го бях забелязал. Поставен е в стъклена витрина и е добре защитен.
Показва как е изглеждал старият град преди години, сега не ми се видя точно такъв :) но е впечатляващ.
Продължих в посока хотела по главната улица и вляво ми се падна Ulu Cami
Само какви столчета за миене на крака ;)
Покрай джамията
Разгледах я и продължих надолу, ето как сутрин хората се събират на по чайче в "офиса"
Тъжна гледка, но това е положението. Всяко второ дете разнася огнестрелно оръжие-играчка по улиците на Диарбекир. Каквото видят децата, това е. Какво ли им се запечатва в малките мозъчета.
Ето и как изглеждат уличките между сградите
сках за спомен да купя на Боби подарък точно оттук. Един дядо на сергия тип дървена количка с дървени колела продаваше насипни бонбони, изглеждаха ръчно изработени. Не съм виждал такива в Европа и взех различни видове. Бяха твърди и нямаше опасност да се разтопят от жегата в куфара през останалите дни. Играчките, които се предлагаха на уличните сергии, бяха общо взето китайски евтини боклуци като при нас и нищо интересно не видях. Масово имаше пластмасови пистолети и пушки - каквото върви, такова се предлага на уличния пазар. На една от сергийките мернах едно субару на Welly, но ми хвана окото с това, че изглеждаше като оцапано с кал, доста ефектно. Не бях срещал такъв модел в БГ и реших да го взема за Боби. Тъй като беше рали автомобил, отвътре беше направено с ролбари досущ като истинското и доста автентично, все едно е свалено от калното трасе. Боби харесва коли с "Roll cage" и сметнах, че ще го впечатли.
Време беше да освобождавам хотела и се ориентирах натам. Сгънах набързо багажа и се понесох с един младеж към гаража. Леко бях притеснен как ще изкарам мотора, без да се катурна. Вдишах дълбоко въздух, съсредоточих се и когато слязохме долу, огледах внимателно рампата, за да направя правилна организация на нещата и да си подбера най-добрия път за излизане. Рампата изскачаше директно на една вътрешна широка уличка, по която нямаше кой знае какъв трафик, но откъде да знам точно като излизам дали някой няма да се е засилил с 50 примерно между сградите и да ме отнесе като бръмбар - сламка :)А пък единственият начин да се излезе от този гараж е на газ. Свалих страничните куфари, за да не ми оказват допълнително затруднение при маневрирането и балансирането на машината и ги сложих горе на улицата. Някак си успях да се разбера с момчето, което ми отвори гаража, да седи горе и да варди да не дойде някой, докато аз се изстрелвам от рампата, хаха. :) Запалих мотора и потеглих. Нямаше как на всички етапи да стане наведнъж и щеше да има неизбежно спиране на стръмната рампа. Първото ужасно препятствие беше в края на тесния коридор, където бях спрял: един бордюр, който трябваше да прескоча под ъгъл от 45 градуса и да се позиционирам на супер стръмната рампа в посока нагоре, като имах възможност да се подпра само от лявата страна, понеже рампата, освен че е стръмна, има и вираж и реално за да бъде моторът в позиция вертикално спрямо земното притегляне, десният ми крак няма как да стъпи. Ако го наклонях прекалено много наляво, щяха ми натежат всичките 300 кг и щях го изпусна, което значи търкаляне по рампата като билярдна топка с удари ту в едната, ту в другата стена, хахахаха, което не исках да се случва. Прескочих бордюра в крайна сметка и успях да спра под наклон от сигурно 50-60 градуса, като натисках и задната спирачка, и предната, а крепях мотора само с левия крак. Дотук добре, не ми тежеше прекалено на левия крак, значи го бях уцелил в добра позиция, вестибуларният апарат ми е добре явно, хаха. Оттам повторно викнах на момчето, че се засилвам и да внимава горе да няма никого. Той маха да давам, само че ги знам аз тея техни номера: махат енергично, тръгваш и изведнъж ти махват да спреш точно в най-неприятния момент, играл съм го по турските фериботи това. :) Каквото и да стане, тръгна ли, няма спиране. Тук беше много важно дали съм разбрал добре урока за тръгване под наклон с мотоциклет, при това не какъв да е наклон. Важно беше да не приплъзне задната гума и в същото време да отпусна точно навреме спирачките на полусъединител, за да може моторът да не тръгне назад, само че особеността тук отново идва от супер стръмното потегляне и се налага да се подаде повечко газ и да не се отнема, също така предната спирачка я стискаш с дясната ръка, с която подаваш и газта и трябва да я отпуснеш, докато подаваш газ. Реших да задържа повечко задната и с едно бързо движение да отпусна предната и да подам газ, леко съединител и след това отпускам задната като усетя, че потегля мотора, общо взето сериозен синхрон между крайниците и тялото. Повечето мотористи разбират за какво точно говоря, хахахаха :). И така имах право само на един опит без поправка. "Сега !!!" Изстрелях се като по учебник с бясна скорост нагоре и изскочих на улицата, профучавайки покрай младежа, който вардеше да не дойде нещо. В интерес на истината стана по-лесно отколкото си го представях. :)
Препотих си се няколко пъти, няма какво да си говорим. Просто си беше доста екстремно това, как ги правят тези рампи - не знам, а с кола как се излиза - пак на скорост.
Накачулих мотора, появи се някакъв, който викаше и се караше, явно с психични проблеми и ми плямпаше нещо, гледах да не му обръщам внимание, за да не изкара някой нож :) и скоропостижно да се приготвя и да се изнеса от уличката.
Подкарах в посока езерото Ван. Сравнително бързо се изнесох от Диарбекир и тръгнах под лъчите на вече зверски парещото слънце, тъй като беше обяд. Температурата започна да се върти около 40 - 41 градуса. Бях решил да покарам малко и след това да спра да обядвам. Якето - разкопчано отгоре, а жегата - уникална. Пейзажите около мен само жълти, всичко пожълтяло и изгоряло от жегата. Прав път, мараня, асфалтът направо като котлон го усещах под мен. След стотина километра спрях в град Silvan на едно много интересно направено заведение да хапна.
Поръчах си отново шишчета с пилешко и дробчета, това е нещо уникално вкусно и явно традиционно за региона.
След като хапнах и отморих, пак потеглих. Ето и малко след Silvan как изглеждаше около мен
В тази жега тези 300 км, предвидени за деня, ми се виждаха като 1300. Карайки си по пътя, видях кафява табелка за забележителност встрани от главния път, беше някакъв мост. Реших, че ще се отклоня да го видя, така или иначе пресичах водоем и дали по нормалния мост или по старовремския, но поне ще го погледна. Не след дълго се озовах в подножието на язовирна стена и пред Malabadi Koprusu.
Мостът е посторен през 1147 г. от Timurtas Bin-i Ilgazi през периода Artuklu Beylik. Той е 7 м широк и 150 м дълъг, височината от водата до върха на арката е 19 м. Мостът Малабади е с най-голямата каменна арка в света. Той е включен в световното богатство на ЮНЕСКО.
Има по две малки арки от двете страни, използвани от пътниците и керваните като подслон, особено през тежките зими.
Ето и язовирната страна встрани
Бях в общината на Батман хахахаха
Река Yanarsu Cay?
Нямаше сянка и на температура 40 гр не можех да издържа много. Пийнах малко вода от термоса и потеглих. Включих се отново в главния път. Карах, какво карах и спрях в едно село да си взема сладолед от магазинче. Около мен се завъртяха 4 - 5 момчета на около 6 - 7 години, колкото Боби. :) Нещо не ми вдъхваха доверие обаче, говореха ми нещо, аз не ги разбирах и гледах бързичко да вляза в магазина, за да си взема вода и сладолед и да се позиционирам до мотора, да не вземе нещо да изчезне. Докато, подпрян на куфара, си хапвах сладоледа на сенчица, спря един местен мотор от онези с ръчно изработените кошове. Караше го младеж на около 16 - 17 години. В коша имаше една баба, зад него един дядо. Загаси двигателя и нещо почна да ми говори, отново хич не изглеждаше дружелюбен. Дудна, дудна, пък ми направи знак да му дам ключа да направи едно кръгче с моя мотор, хахаха. Направих знак, че няма как да стане. Младежът нещо почна да се люти, аз си изглеждах спокоен и усмихнат. После нещо обясних, че отивам във Ван и младежът, след като се люти известно време, нещо почна да ми мели за Ван и да ми показва с ръка как ще ми отрежат главата във Ван. После запали и замина с бабата и дядото с мръсна газ. Тоя знак с отрязването на главата хич не ми хареса. :) Така или иначе исках да отида на това чудно езеро и нищо не можеше да ме спре, дори да ми отрежат главата, хаха което не ми се вярваше, но пък, реално погледнато, при всичките тези военни на всеки ъгъл не беше чак толкова невъзможно. :) Стигнах град Татван и бях на брега на Ван, величествено е.
Ван (на турски: Van Golu, на кюрдски: Gola Wane) е солено безотточно езеро с тектоничен произход, разположено в Арменското плато, Източна Турция. То е най-голямото содено езеро в света и четвърто по площ безотточно езеро. Езерото е със обща площ от 3 574 km2, надморска височина 1648 m, широчина 119 km, дължина на бреговата линия 430 km, средна дълбочина 161,2 m и дълбочина 451 m. Общата водосборна площ на езерото е 15 000 km2. В него се вливат 4 малки реки.
Езерото Ван се намира в западната част на котловината с тектонски произход, която е заобиколена от няколко планински вериги: Източен Тавър на юг, Кюрдските планини на изток и хребета Антитавър от североизток. В западната и северозападната част на басейна се намират няколко изгаснали вулкана, включително стратовулканите Сюпхан и Немрут. В средата на плейстоценната епоха, преди около 200 хиляди години, изригването на Немрут формира поток от лава, която е над 60 км, която блокира притока на вода от басейна във Ван към Мушската котловина, свързваща го с водосборния басейн на река Мурат, което е довело до образуването на езерото.
Насреща се вижда Сюпхан
Сюпхан (на турски: Suphan Dagi, на кюрдски: Sipana Xelate) е угаснал стратовулкан в източна Турция, намиращ се в непосредствена близост до езерото Ван. Последното изригване на вулкана според учените е преди около 100 000 години (± 20 хил. години). Сюпхан е с надморска височина 4058 м и е вторият по височина (след Арарат) вулкан в Турция и на Арменското плато. Разположен е в зоната на сблъсъка на Арабската и Евразийската тектонски плочи, което предопределя сеизмичната и вулканичната активност в региона.
Бях си харесал още от България едно местенце, където да нощувам на диво около град Ахлат. Исках и да се изкъпя в това содено езеро. Започнах да карам по-бавно по бреговата ивица и да си търся безлюдно място, където да се разпъна до брега. Да де, но такова нямаше. В тази жега беше пълно с народ навсякъде, никъде нищо свободно. Карах доста нататък и в един момент реших да спра да щракна снимки на езерото от една скала и да се връщам обратно. Гледката е уникална, представете си море с хоризонт на 1600 м надморска височина, около теб угаснали вулкани - впечатляващо е.
И панорамна снимка:
И мотора на отбивката
Тръгнах обратно към Ахлат, все пак реших да сляза с мотора до брега, където си бях набелязал да преспя. Имаше и дръвчета, където да се разпъна така, че да не се вижда много от пътя.
На пътя видях една костенурка да пресича и реших, че ще я премажат и трябва да я преместя от платното
Стигнах до мястото, свалих мотора близко до водата и паркирах до един чисто нов мерцедес Е класа. Най-близко до мен бяха 4-ма младежи, които бяха сложили едно дървено пале на скалите и един самовар на него за чай. Веднага като спрях, ме викнаха да отида при тях и да се настаня на чайче. Седнах при тях, оказа се, че никой не говори английски или български, нито аз кюрдски или турски, но някак си започна един разговор който протичаше доста гладко и разбираемо, което беше супер учудващо. Хората подхождаха с разбиране, не бързаха и ми обясняваха по няколко пъти с жестове и различни думи нещата, които искат да ме питат или да ми кажат. Аз от своя страна отвърнах със същото. Разисквахме различни теми, питаха ме женен ли съм, имам ли деца, те ми показаха единия и казаха, че имал 4 деца. :) Питаха ме християнин ли съм, и ми посочиха един от четиримата, който бил приел християнството. Аз ги разпитвах има ли вражда между турците и кюрдите, те отвърнаха, че няма и че се разбират идеално. После казаха, че Кюрдистан не съществува, има Турция и правителството, което не харесват. Обясних, че искам да си опъна палатката тук, на това място и да пренощувам. Казаха ми, че не е удачно, тъй като нощно време идвали тук да пият и ще ме притесняват, най-добре и безопасно било в Ахлат да се разпъна в парка. В интерес на истината мернах един надпис къмпинг като минавах покрай парка. Също ми казаха да не ходя в град Ван и отново ми направиха знак, че ще ми отрежат главата. Бях го гледал като възможност, но беше твърде далеч, не че бързах, но едно 200 км поне оттам където се намирах, а и при две предупреждения да не ходя, може би има защо да ми го казват. Исках да се изкъпя и се съблякох и сложих банския. Оставих си ключа от мотора до самовара и те почнаха да ме бъзикат, как ще го приберат и айде, хаха. Шега, разбира се, въпреки че в такава ситуация такава шега хич не ми беше интересна. Хвърлих се в езерото и един от младежите влезе с мен да се къпем. Водата е много странна, кристално чиста и все едно се къпеш в олио, една мазна такава. Човекът ми направи знак, ако искам, да пийна направо, докато се къпя, хаха. Викам си: „Да, бе, да се удавя.“ :) Близнах я все пак да пробвам - имаше леко солен вкус. Дъно нямаше - от скалите директно скачаш в езерото. Много странно усещане е в това содено езеро, но надали щях да имам друг шанс да се изкъпя в нещо подобно, освен ако не си напълня ваната със сода и олио хаххаха, само дето не мога да я кача на 1600 м надморска височина. Добре се разхладих, а и имах нужда да се изкъпя след толкова потене. Беше вече привечер и имах време само за едно къпане. После седнахме пак покрай самовара да си продължим разговорите, ключът си беше там недокосван. :) Забелязах, че чисто новият мерцедес, до който бях спрял мотора, е на едно от момчетата и е с истанбулска регистрация. Попитах го защо колата му е с такава регистрация на 1500 км оттук. Отговори ми, че бил там на гурбет, което го разбрах, без да се налага да ми обяснява тази дума. Започнах да се стягам, за да се занеса до града и да видя къде ще спя. Младежите събраха палето и самовара в багажника на колата, натовариха се и отвориха 4-те прозореца, надуха до дупка някакво маане от техните и с мръсна газ се изнесоха по офроуд пътя, вдигайки страшна пушилка. Това нещо съм го виждал само по филмите да се случва, хахаха. После дойдоха едни други хора при мен и ме заговориха на английски. Бяха доста по-културни и нормални от тези младежи. Разговорът течеше леко и доста по-разбираемо. Единият караше BMW GS и каза, че също много пътувал, даже ми го показа на снимка, другият бил майстор на мотори. Помолих ги за спането да ми обяснят. Казаха и те да се разпъна в парка на Ахлат и няма да имам проблеми. Наблизо бил жандармерийският пост и нямало да се навъртат съмнителни лица там. Когато ги попитах за град Ван, казаха, че има полицейска акция и не е безопасно да се ходи сега там. Не ми показаха, че ще ми отрежат главата, по-скоро внимателно ми казаха да не ходя. :) Запалих моторетката и се отправих към града, който беше на 7-8 км. Първата ми работа беше да сляза в парка, за да се ориентирам къде бих могъл да си разпъна палатката. Ето го и него.
Поогледах и си харесах една полянка. Видях откъде мога да си смъкна мотора дотам и всичко изглеждаше точно. Сега оставаше да отида да си намеря нещо за хапване. Запалих мотора, не ми се ходеше пеш на 500 м :)
Поръчах си някакво скромно ядене, нещо като таратор и мръвки от дюнер, хлебче и зеленчуци
Хапнах набързо и се върнах до парка. Разпънах си палатката и в един момент се появи някакъв човек. Мелеше нещо и нищо не му разбирах. Изчезна и след малко пак се появи и ми даде да си приказвам по телефона с някакъв друг. На развален английски ми каза, че било къмпинг и трябвало да му дам 20 лири. Викам: „ОК, ама няма тоалетна, душ, нищо - какъв къмпинг е!“ Онзи по телефона само каза: "Дай му 20 лири, айде". Затворихме и викам: "Дай да видя тоалетната", онзи ме води в една, дето изглежда като обществена за парка. Душ няма, чешма пак за общо ползване. Личи си, че има остатъци от къмпинг, но е нещо доста занемарено. В интерес на истината тоалетната не беше чак толкова мръсна, даже доста чиста като за обществена. Накрая се съгласих - и без това нямах голям избор. В парка имаше и заведение и този човек изскочи оттам, даже ми предлагаше да ида да пия чай, този път отказах. Мястото не беше лошо и се чувствах добре.
Стъмни се, музиката (от тяхната с маанетата) бе доста силна. Не ми се спеше и се мотах из паркчето. Седнах в една тъмна беседка да разглеждам снимките от деня на фотоапарата. Дойде едно семейство, мъжете разпалиха барбекюто, жените ритаха топка с децата. Осветлението около заведението беше с такива кръгли паркови лампи и хич не беше добро, но хората се забавляваха. Седях си в беседката и зяпах, в един момент ме хвана съклетът и реших да щракна някоя нощна снимка със статива на района.
Съвсем се стъмни и се появи много хубав полумесец
Лека нощ :)