Събудих се към 5:30 ч. Бях доста свеж и нещо човъркаше до палатката. Беше ми перфектно топло в спалния чувал с комфортна температура +5 градуса, изкарах си ръцете отвътре и тупнах палатката, това което я човъркаше избяга и не се върна повече. Нещо дребно беше, но не знам какво. Лошото бе, че палатката беше мокра и бая капки ми се изсипаха на главата. Излязох навън, за да видя какво се случва. Хладничко ми се стори и всичко мокро от росата. Зачистих дисплея на скотойлера, за да мога да видя колко градуса е навън. Оказа се, че е 5 градуса, все пак бях на 1200 м надморска височина и ясно небе, нищо ново. Та добро утро от мен.

Сгънах цирка на бързо и запалих мотора. Бях решил да покарам, докато се събудят турците и след това да спра на някоя бензиностанция, за да закуся и да свърша някои работи по голяма нужда. Очите и зъбите си ги измих на чешмата, отново с омокряне. Бях взел една голяма кърпа с едно синьо мече на нея, това е кърпата от комплекта за изписване на Боби от родилния дом :). Подкарах отново по прекрасните турски пътища и стигнах до едно селце Pazarcik, спрях да снимам специално за Владича от Пазарджик ;).

Надморската височина се движеше вече около 1600 - 1800 м и така през следващите поне 500 км, пуснах си онлайн на GPS-а да ми показва на каква височина се движа и бях изумен - високи плата, страхотни гледки и постоянно променяща се природа.

Започна да става по-нормално време, около 7:30 ч. и спрях на една бензиностанция. Отивам до кенефа подготвен, ама като го видях в какво състояние е, се отказах (хаха). Беше малка крайпътна, беят обаче ме видя, че се подмотвам и въпреки, че нищо не купувам, ме покани на ЧАЙ на неговата маса.

Седнахме и се опитахме да завържем някакъв разговор. Аз, понеже не разбирам какво ме питат, започвам да си разказвам маршрута, като споменавам най-големите градове, през които минавам (хаха), в случая казах само, че съм от Булгаристан и пътувам за Джорджия, онзи ме гледа странно, викам Грузия пак ме гледа странно и по едно време вика: „Ааааааа, Грузистан“, викам „Точно така“ (хаха). После ми показа с пръсти Турция и Грузистан, като потриваше показалците един в друг, демек, че не са в добри отношения :).
Поех отново по пътя, тип Route 66 американската мечта :) само, че на 1600 м надморска височина. Душата ми се напълни.

Носех си фотоапарата на врата и спирах да снимам, без да слизам от мотора, в някои градчета, като ме хванеше светофар, щраквах по снимка.

Спрях на една бензиностанция OPET, впоследствие установих, че това е мястото, което ми върши най-добра работа за тоалет. Вратите на тоалетната се отварят с датчик, без да ги докосваш - само махваш с ръка. Чешма, кърпи за ръце, сапун, всичко е с датчици. Тоалетната, дъската е облечена с найлон, отново чрез махване с ръка найлонът автоматично се превърта и се сменя с нов. Та сядаш си на чистичко и си вършиш работа, без да се притесняваш. Взех си нещо за закуска, хапнах набързо и запалих пак.

Красота във високите плата.

Гоних град Erzurum, спирах рядко, предимно за снимки и чат-пат за сладоледче.

Пътят започна да се изкачва, и настилката малко се влоши.

Спрях на една бензиностанция, която беше заключена. Появи се по едно време един младеж и отключи, та успях да си купя нещо сладко за хапване.

Там бях на 2189 м.

Пътят продължаваше да е с две платна в посока, макар и с по-лоша настилка. Превалих планината и настилката се оправи, започнах да се спускам към Erzurum.

Поредното градче.

Спускайки се от планината надолу, малко преди да стигна бензиностанцията, гледам една червена сграда, доста луксозна и спретната, с хубав двор и голяма, викам си - някакъв луксозен хотел ще да е, ама в нищото. Като я приближих, се оказа, че е казарма! Хотел, ама с кльон над оградата (хахаха). Първо реших, че е затвор, след което видях военна техника. Спрях на една бензиностанция, за да заредя и малко да почина. След като заредих, преместих мотора встрани. Дойде при мен един мъж на средна възраст англоговорящ и ме заприказва. Заразпитва ме накъде съм тръгнал и аз му обясних. Той каза, че се връща от Грузия и отива към Велинград. Оказа се, че е швейцарец, пътува като мен сам с кола, няма GPS и телефон :). Я колко сходно, за телефона де (хаха), оправя се само с хартиени карти. Тръгва, пътува без контакти с близки и приятели и се прибира, но с кола. Беше ходил в Източна Африка и ми я препоръча като дестинация, пътищата били супер и асфалтови. Аз пък му препоръчах да отиде до Велико Търново, той си го записа на едно листче :). Подари ми 10 лари , които му бяха останали на връщане от Грузия. Пита ме през кой пункт ще минавам и аз му отговорих, че през долния в планината, не на морето. Каза ми, че е по-добре така, защото на морския е страхотна навалица заради многото туристи, които пътуват към Батуми. Информацията беше ценна за мен и ме накара да се чувствам по-спокоен. До бензиностанцията имаше заведение за хранене и отидох да обядвам, тъй като минаваше 12:00 ч. Заведението беше на самообслужване или поне на мен така ми се стори. Харесах си от витрината нещо като кебап, майсторът ми посочи дали да му сложи ориз, аз се съгласих, взех си и десерт, айрян и седнах да хапна. Бях вече съвсем близко до град Erzurum, след него се отбивах от главния път и хващах през каньона към град Artvin, който бях видял в пътеписа на forry, за това исках да хапна, тъй като не знаех на горе какво е положението. Тръгнах и минах покрай града, има нещо като тангента, започнах да се движа към Тортумското езеро.

Подминах град Tortum.

Пътят беше отново по две ленти в посока, макар и с лоша настилка.

Започна да се вие между скали.

Красиво е.

Стигнах град Uzundere.

Тук пътят се стесняваше и става по лента в посока през каньона. Реших, че трябва пак да заредя, тъй като не знаех къде е следващата бензиностанция.

Заредих и подкарах из каньона, не знаех какво точно ме очаква. Artvin беше на 134 км.

Пейзажът се смени тотално, пътят започна да се вие между високи скали, зеленината изчезна.

Стана тясно с много завои, изпреварването беше трудно. Застигнах една цистерна и шофьорът ми даде знак с мигач, само, че обратно на нашите, пуска ми ляв мигач, когато мога да го изпреваря, вместо десен, но схванах намека :).

Започнах да карам покрай езерото Tortum.

Страхотно е, наближих една площадка за наблюдение.

Езерото Tortum е 8 км дълго и 1 км широко, формирано е в резултат на свлачище, което блокира долината, през която тече река Tortum. Езерото Tortum е заобиколено от варовикови скали от периода Креда. Гледката на езерото от стръмните склонове по ръба е живописна. Тъй като това е свлачище, дълбочината му започва от нулата и стига до 100 м в най-дълбоката си част.

Една панорама.

Ето го и мотора пред площадката за наблюдение.

Потеглих покрай езерото и отново застигнах моя приятел с цистерната. Отново подаде мигач, когато беше възможно, аз пуснах аварийните. След като го подминах, той присветна и подаде звуков сигнал, и така многократно, аз спра да снимам някъде и той ме задмине, след това аз го настигам и задминавам :).

Стигнах до един полуостров, който бях предвидил за втора нощувка.

Часът беше около 16:30 и за това реших да продължа към водопада.

В края на езерото стигнах и до входа на водопада. Напомняше ми на американски уестърн.

По лек черен път се стига до паркинга.

Входа на паркинга, махнаха ми да влизам, без да плащам :), моторите са като бременните жени - винаги с предимство :).

Паркирах го между колите и си оставих каската на него. В Турция ми беше супер спокойно, всичко си оставях по мотора и бях сигурен, че никой няма да го пипне, щом не е негово. Ето и табелката за водопадите.

Тортумският водопад се захранва само от излишната вода на езерото, през пролетта, май и юни става 25 м широк и 50 м висок. Образуват се 4 малки езера с кристално чиста вода. Тортумският водопад е едно от най-забележителните национални съкровища на Турция. Разположен е в долината Coruh.
Тръгнах по стълбичките надолу.

Чувах грохота на водата. Гледката срещу водопада също беше впечатляваща.

Ето го и него, в цялото му величие.

В далечината се вижда един човек с червени дрехи на върха на водопада, може да ви служи за мащаб, за да си представите колко е голям.

Величествено.

Издигат се ситни капки като облак от сгромолясващата се вода.

Турците си киснат краката във водата под водопада.

Ето го и по-отдалеч.

Заобиколих го целия и се върнах по мостче над водопада.

Това е водата, която се стича надолу после.

Приключих с разглеждането на водопада и се запътих към мотора. Каската си беше на място, екипирах се и зададох маршрут към Artvin на GPS-а. Засуках се из каньона, надморската височина падна доста - на около 300 м.

Заобиколен от скали, се чувствах супер, беше рано около 17:30 ч. и можеше да покарам още.

Пътят се виеше покрай река Чорохи.

Имаше и тунели, при това не малко.

Реката е в много красив каньон.

Отново моят приятел с цистерната.

Продължавам към Artvin.

Пътят беше временно затворен от свлачище, което разчистваха.

Продължих нататък и нещата назляха. Пътят започна да липсва на места, имаше каменна кариера, която го променяше постоянно, прахоляк и липса на настилка, временни пътища - въобще веселба. Прекарваха трафика през някакви тунели без настилка - само кал и локви и без никакво осветление. В края на единия тунел гледам огромна локва и спрях да се огледам как ще преджапам, наблюдавах колите от насрещното движение откъде минават, евентуално да мина по техните стъпки, тъй като не знаех на дъното на локвата какво има. Накрая викам давам газ каквото стане, целият вече се бях нахвърлял с лепкава сива кал, та ми беше все тая. Оказа се, че локвата е дълбока, но не, чак непроходима. Малко след това спрях за снимки.

Моторът придоби адвенчърски вид.

Ботушите и част от екипировката ми също бяха доста зле окаляни. Продължих към Artvin и стигнах до стената на язовир Чорохин, спрях да я снимам, имаше охрана и попитах може ли, казаха няма проблеми.

Ето го и Artvin, много интересно е построен върху скалите.

Трябваше да заобиколя язовира от другата страна по ей този път.

Времето напредваше, видя ми се тегаво само завои, няма бензиностанции и заведения, а трябваше да се ориентирам за спане. Като заобиколих от другата страна, видях заведение на върха и спрях да хапна. Поръчах някакъв шашлик и, докато се правеше, щракнах няколко снимки.

Една панорама.

Язовирът от другата страна.

Ето го и мотора пред заведението.

Дойде шашликът.

Малко постно, но какво да се прави. Момчето, което сервираше, се опитваше да ми обясни какъв мотор имал, нещо 600 кубика пистарка, мъчихме се нещо на турско-английски и накрая ми показа снимка, беше много впечатлен откъде съм тръгнал с мотора и накъде пътувам. Беше вече към 19:45 ч. и нямах никакво време за губене, трябваше да намеря място за спане, а по тези чукари и камънаци хич нямаше къде да се отбие и съвсем леко се бях притеснил, че ще се наложи да спя на някой завой :). Отидох до тоалетна, измих си зъбите и бях готов за лягане, само да намеря къде :). Натоварих се на мотора, дойдоха 5 - 6 човека да ме изпращат, снимаха се с мене, не мога да си тръгна :). В крайна сметка по живо, по здраво ме пуснаха да ходя. Пътят беше тесен със много завои и почти невъзможно изпреварването, отново моя приятел с цистерната, гонехме се с него.

Както се вижда на снимките, няма подходящо място за палатка, а и с тези облаци се канеше да завали всеки момент, положението хич не беше добро.

Пътят слезе покрай езеро Deresi, където забелязах доста дълга бяла ивица в него, която не се движеше и не беше образувана от лодка, просто си я имаше и ми беше много любопитно защо е там и как така не се разнася.

Седеше като нарисувана на водата, изключително странно.

Изведнъж пътят започна да се изкачва рязко нагоре, пейзажът се промени толкова драстично, че чак не очаквах, рязко стана зелено, ама много зелено, облаците се сгъстиха, а надморската височина стремглаво се покачваше, пътят беше мокър. Не виждах, място, където да мога да спра на палатка.

Вече почти изгубил надежда, че ще намеря нещо тук и ще трябва да продължавам нататък, колкото мога. Не щеш ли, вляво гледам павирано пътче, беседки и чешми. Беше минало 20:30 ч. и се смрачаваше. Отбих по паветата. Оказа се място за пикник с много беседки, масички, столчета, чешми със страхотна вода. Надморската височина беше 2000 м според GPS-а, казах си „Това е моето място“. Поогледах се кое е най-подходящо за мен място и паркирах мотора под един бор. Беше мокро и кално, та подложих един камък под стъпенката, да не потъне през нощта. Разтоварих си минималния багаж, както предната вечер и го помъкнах към една от беседките, които си бях харесал. Разместих масата с пейките и разпънах палатката в беседката, очертаваше се да вали и това ми се видя супер попадение. Стъмни се бързо и правех на лампа почти всичко, за щастие само ръмеше, докато пренеса всичко.

Ето вътре как изглеждаше.

Моторът под бора.

Палатката беше доста по-нависоко от мотора :).

Стъмни се и пак в 21:15 ч. бях в кревата. Още докато разпъвах, а и след това, имаше постоянно преминаващи коли, явно се усамотяваха някъде по-навътре в гората. Не ме притесняваха особено. В един момент обаче почнаха някакви животни да обикалят около палатката и да ровят из останките, в този момент ми светна, че е неделя и хората са били на пикник през деня, имаше доста разсипана храна около палатката и на цялото място за пикник, което привлича животните. По шума, който издаваха, си личеше, че не са някакви малки животни, освен това наблизо нямаше населено място, за да са кучета или котки. Или са вълци, или лисици, или чакали - кой знае на 2000 м. Във всеки случай не бяха мечки. Както и да е, ровиха си около палатката, но не я докосваха и съответно не ме притесняваха. След като се нахраниха, заминаха и спрях да чувам шумове. Заспах отново рано.
Текста от песента в клипа по-долу изразява състоянието ми през първия ден от пътуването и то доста точно, все едно е писана за мен :). Приятно гледане.

Към Ден 3